Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (32) (или за първия учител)

За нестандартните деца

Започна се трудно още в първите дни след първия школски звънец.

Мисля, че бяха минали 2–3 дена от откриването на учебната година. Все още не знаех имената на всички деца и в голямото междучасие ги карах да играят край мен, за да ги наглеждам. Дойде време да се прибираме в класната стая и аз започвам да ги строявам, като ги броя един по един. За беда установявам, че децата са с едно по-малко! Веднага разбирам кой липсва — Сашо!

Изтръпнах. Какво да правя? Обиколих двора — няма го. Ходих зад павилиона — няма го.

Уведомих веднага Георги Славчев, който тогава беше помощник-директор. Оставихме децата в класната стая на грижите на възпитателката, а ние с него хукнахме да търсим Сашо. Излязохме на улицата и обикаляхме, викахме по име… нищо. Отидохме по-нагоре, чак до улица „В. Левски“. Там имаше новооткрито място за хранене, където предлагаха сандвичи, хамбургери. Влязохме вътре и… виждаме Сашо да седи на едно столче с подпряна глава на масата. Извикахме му, но той не показа, че е въодушевен от това, че ни вижда. В първия момент ми идваше да му се скарам за стреса, който ни е причини, но се спогледахме със Славчев и кротко го запитахме:

— Сашо, какво правиш тук? Защо си излязъл от училищния двор, без да се обадиш?

Сашо нищо не продума, усмихна се, като ще ли повече на себе си, хвана се за ръцете ни, все едно нищо не се бе случило и тръгна с нас. След малко каза уж със спокоен тон, но с лека досада:

— Не ми се стои в училище. Не искам да уча. Не ми се прибираше след междучасието пак в класната стая и затова си тръгнах.

Тогава Слънчев, също със спокоен тон, му отговори:

— Е, щом е така, моето момче, насила хубост не става — да те водим направо у вас, щом така си решил да си тръгваш, когато си решиш!

Предположихме, че това предложение ще му допадне, но изведнъж, неочаквано за нас, той неистово се разплака и започна буквално да крещи:

— Не! Не! Не искам у нас! По-добре на училище!

Връщаме се в класната стая и децата гледат Сашо уплашено — какво ли ще е наказанието му? А той се чувства горд — като герой на деня!

След като свършиха учебните занятия, излязох навън с децата, за да ги предам на родителите им. Обясних какво сме учили за деня и какви са домашните за утре и започнах да изпращам един по един моите малки ученици. Точно когато мислех, че вече мога да се отправя към учителската стая, където ме очакваха две купчинки с тетрадки по писане и математика за проверка, усетих как някой продължава да стиска ръката ми и тя вече е потна от това. Погледнах към нисичкото момче, което сякаш се е впило в мен, и виждам как двете му големи очи изпитателно се взират в мене. Учудена, че до този момент никой не го е потърсил, го питам:

— Сашо, тебе май те забравиха, а? Кой трябваше да те вземе днес?

— Никой няма да ме взема, аз ще си ходя сам. Само че хич не бързам да си отивам вкъщи, защото не ми се стои сам.

— Какво смяташ да правиш? — недоумявам аз, защото за първи път се сблъсквах с подобна ситуация.

— А вие какво ще правите? Защо да не остана с вас?

— Не може да останеш с мен — родителите ти ще те търсят! Къде живееш?

Сашо се умълча. Не иска да ми каже къде живее. Хващам го отново за ръката и го повеждам с мен към учителската стая, за да проверя в дневника адреса на този малчуган. Разбирам, че живее на крачка от училище. Трябва само да излезе от двора и влиза в жилищната кооперация отсреща. Но аз не мога да го пусна сам без изричното писмено съгласие на родителите му. Задавам въпрос, който стои на дневен ред повече за мен, отколкото за него:

— И какво ще правим сега, драги ми Сашо? Хем в училище не ти се стои, хем вкъщи не ти се ходи… И от родителите ти никой не ми се обажда?!

— Госпожо, нека да остана при вас, моля ви! Няма да ви преча.

— Аз трябва да проверя вашите тетрадки, да направя модели за утре, по които вие ще пишете. Тревожа се за теб, никой не идва да те вземе!

— Госпожо, вие спокойно си проверявайте тетрадките, аз ще си стоя ей тъй до вас и ще мълча, само ще ви гледам…

— Но ти самият имаш да пишеш домашно за утре. Кога мислиш да се заемеш с това си задължение?

В миг ми хрумва нещо. Вземам купчинките с тетрадки и намирам една свободна стая. Предупреждавам колегите — ако някой ме търси, къде може да ме открие. Уединяваме се двамата със Сашо и аз му предлагам да напишем заедно домашната за утре, докато чакаме някой да го потърси. Той най-напред не искаше, но успях да го мотивирам, като му обещах, че за награда, ако се старае, ще му нарисувам най-красивите бордюри. Това го оживи.

Седнах до него и започнах да му показвам. Забелязах, че бързо се разсейва и губи интерес към ученето. Уморява се, иска по-често да си почива. Но в почивките не играе, а иска да си говорим — ей така, като възрастни! Това ми прави силно впечатление. Друго, което забелязах в него, беше правилният говор и добрите обноски. Определено умееше да общува, но като че ли повече това му се удаваше с възрастните, отколкото с връстниците му от класа. И още нещо — беше невероятно интелигентен, ориентираше се добре в обстановката, схващаше много основата на нещата и събитията край себе си. Но имаше една подробност — правеше го тогава, когато той го поиска. Не търпеше груба, или каквато и да е намеса в детския си свят.

Написахме със Сашо заедно домашните, после той ми помогна по-бързо да прегледам тетрадките, като ми подаваше всяка една и после прилежно ги подреждаше. След като и двамата се подготвихме за следващия ден, той отново се хвана за ръката ми, по-точно — залепи се за мен и тръгна, като крачеше доста бързо за ръста си. От време на време забелязах как ме попоглежда изотдолу, намества ръката си в моята и послушно върви до мен. Усетих, че е доволен от създадената близост и по детски спокоен за оставащата част от деня. А може би и за по-нататък…

Тъкмо щяхме да влизаме в блока, където живее, когато той се откъсна от мен и извика на идващата към нас жена:

— Мамо, днес си писах домашните с госпожата и помагах да проверим тетрадките.

Забелязвам колко е щастлив — истински! Както децата само могат да са щастливи по този начин!

Казвам на майка му как е протекъл днешния ден и я питам наистина ли още в началото на първи клас Сашо ще си ходи сам?

Тя казва, че той е едно много самостоятелно дете и това няма в никакъв случай да го затрудни. После аз я питам дали има нещо, което като класен ръководител съм длъжна да знам. Имам въпроси, които бих искала да й задам като учител на родител, а защо не като човек на човек. След като отпраща Сашо да играе, ние сядаме с нея на една пейка и тя ми разказа това, което трябваше да знам, или по-голямата част. Израснал е в седмична ясла и градина. Бил любимец на учителките и лелите. Всички се радвали на общителния му характер и на ума му. Целували го, прегръщали го — яслата и градината заменили истинския му дом и били негово семейство в първите години от живота му!

Сменил детския колектив, където предполагам се е чувствал мъничък не само на ръст, с този на възрастните, където са го обожавали. Предпочел е сигурността, пред това да се бориш за собствени позиции сред равнопоставени.

С тези мисли се прибрах вкъщи и споделих с близките си, че в класа си имам едно много умно и интересно дете, но то навярно ще определи характера на взаимоотношенията сред децата.

Сашо ме чакаше всяка сутрин преди започването на часовете пред порталната врата на училището. Поздравяваше ме, хващаше ме за ръка и ме изчакваше до учителската стая. Всички колеги го познаваха, дори обслужващия персонал. След време разбрах, че в междучасията той ходи при тях и им разказва разни истории, които ги забавляват. Винаги търсеше близостта на по-възрастните. Забелязвах, че почти не общува с децата от класа. Някои от тях дори започнаха да ме питат защо Сашо е все до мен. Обяснявах им, че иска да е полезен, като му поставям ежедневни задачи за изпълнение — да носи чантата с тетрадките, да сменя кофата с водата. Опитах се да им обясня, че той е израснал в седмична ясла и градина и му е трудно в училище. Нека това не ги дразни, а да се опитат да му помогнат, като се сприятелят. Най-добре ме разбраха София и Надя, които ограждаха с внимание Сашо като истински малки грижовни майки. Тъй като беше дребничък, те го слагаха да стои между тях на чина. Ако някой от момчетата му кажеше нещо насмешливо, или го закачеше, Сашо ставаше като зверче — започваше да вика, налиташе на бой. Това породи в мен по-късно идеята да направя поредица от часове на класа за добрия тон в общуването, игрите по роли. Разпределяха се по групи — родители, деца, учители, като после си разменяха местата. Родителите си избираха деца и казваха защо. Друг път играехме на семейство с първокласник и аз възлагах на по-трудните деца ролята на родители, като ги провокирах с въпроси — какво предлагат да направим, за да са по-ученолюбивите деца, как да ги възпитаваме?

Интересно — в тези игри Сашо винаги предпочиташе ролята на дете, а майки винаги му бяха Надя и София.