Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (30) (или за първия учител)

Първи трепети, или възможно ли е възпитаването в любов?

Една вечер, както обикновено, влизам в стаите на децата, осведомявам се дали всичко е наред, пожелавам им лека нощ и изгасвам осветлението.

Влизам в стаята, където е Данчо, и го виждам да рони сълзи. Предположих, че е свързано с финанси и фалити. Подготвям се да го успокоя на тази тема, сядам в края на леглото му, погалвам го и питам със спокоен тон:

— Какво се е случило, Данчо? Защо плачеш? Да не би някой да те е обидил?

— Влюбен съм, госпожо.

— Ех, Данчо, любовта носи мъка, когато е тайна.

— Ама аз плача от радост, госпожо! Тя, моята любов е споделена…

Питам го тихичко иска ли да ми каже коя е щастливката? А той не само не скрива, дори ме моли да му помогна да избере шнола за подарък, защото тя имала красива дълга руса коса…

Прегръщам го приятелски, като му обещавам да изберем заедно шнола на следващия ден. Пожелавам на всички от стаята „Лека нощ“ и угасявам осветлението.

Историята се повтаря и ще продължи да се повтаря… Първите чувства, първите трепети на сърцето към друг човек!…

Връщам се в годините на моето детство и си спомням как тогава темата за любовта беше табу. Немислимо беше, и то в четвърти клас, да кажеш открито пред възрастен човек, та дори учител, че си влюбен!

Спомням си за моите първи трепети към момче от класа, с което стоях на един чин. Мисля, че бях във втори или трети клас, когато го забелязах. Направи ми впечатление, че рисува хубаво — за разлика от мен.

Веднъж, в часа по изобразително изкуство, трябваше да нарисуваме чушка. Моят съсед по чин се справяше доста добре с поставената ни задача и само за броени минути, с няколко небрежни на пръв поглед щриха на сръчните му ръце, на белия лист пред него се форми красива чушка. А на моя лист, колкото и опити да правех, колкото и да се стараех, все не се получаваше. По-скоро заприличваше на круша, или морков…

Не исках да се изложа пред момчето до мен и усърдно криех неуспешните си опити, като закривах листа си с ръка.

Учителката, която толкова обичах, ми правеше забележки, че не се старая достатъчно и то… пред него, този, когото харесвах.

Тя ме караше да опитвам отново и отново… Но колкото повече опитвах, толкова по не се получаваше и аз потъвах от срам.

Тогава се случи нещо, което не очаквах, но трогна приятно момичешкото ми сърце.

Моят съученик изчака учителката ни да отиде в края на редицата, за да показва на други деца, ловко взе листа ми и с няколко бързи движения ми нарисува красива чушка. После се усмихна, подаде ми я и каза:

— Сега трябва само да я оцветиш!

Усмихнах му се в знак на благодарност. Успокоих се и се заех да топя четката в червената боя, когато чух:

— Видя ли, че най-после успя, Соня! Браво! Казах ти, че не трябва да спираш да опитваш. И рисуването е нещо, което се учи! Сега само внимавай с оцветяването! — погали ме минаващата край чина учителка.

Това беше първата кавалерска постъпка на момче към мен. Много бях щастлива, че обектът на моите първи момичешки трепети бе толкова добър и благороден!

Това преживяване не съм споделяла с никого досега. Оставих го като своя малка детска тайна, не исках да я споделям с никого, за да не ми я оскверни някой с коментара си.

А по-късно разбрах, че учителката ми все пак е била права по отношение на рисуването. То наистина се учи.

Мисля, че и на култура в любовта трябва да се учат децата. А защо не да се говори за това велико чувство като за изкуство? Нали най-хубавите неща в живота се раждат от любовта?

В наше време тази тема беше табу, а днес се преекспонира и почти се изпразни от съдържание! Нужно е да намерим баланс! Мисля, че трябва да ги учим как се обича, да им помагаме да разбират себе си, чувствата си!

В много отношения аз и до ден-днешен си оставам оптимист и вярвам, че към всяко дете би трябвало да има някаква скрита пътечка, която води до разковничето на доброто в него. Ние, възрастните, не трябва да се отказваме в търсенията на нови подходи в тази насока, колкото и трудно и невъзможно да ни се вижда това; не трябва да отминаваме сложните ситуации, махвайки с ръка, подценили значимостта дори на най-дребните случки с децата в ежедневието ни. Не бих искала да се предаваме и да пестим любовта си, защото тя е като живата вода за духовността на децата. Нека няма дефицит на любов, защото тя се възвръща умножена многократно към нас.

Моят випуск 1995–1999 завърши с много интересно, нетрадиционно тържество.

Подготовката започна още след пролетната ваканция. Децата се разделиха на групи. Една от тях изработи макет под надслов:

Училището на моите мечти.

което подарихме на директора с пожелание:

„Второ основно училище да се стане някой ден най-желаното училище в Стара Загора“.

Няколко момичета изпълниха ролята на репортерки и направиха интервюта на родители, ученици и бъдещи техни учители.

Избрахме си водещи, а самото тържество беше организирано като телевизионно предаване, в което имаше много интересни рубрики, които проследяваха развитието на децата през тези четири години. За целта си изработихме и дървен телевизионен екран.

Имаше конкурс за танцови двойки, игри: „Сляпа баба“, „Познай съученика си!“ и др.

Дойде ред и на моята изненада — извадих листовете, на които преди четири години бяха очертали ръцете си. Всички бяха доволни да разберат колко много са пораснали както на години, така и като характери и личности. Нищо друго не ми оставаше, освен през сълзи да пожелая и на тях:

„На добър час, мили мои!“