Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (49) (или за първия учител)

Първа среща с родителите и децата

От подадените молби не видях, че една голяма част от родителите са родени малко преди или след 1970 година. Децата от първия ми випуск бяха родени 1978–79 година, което означаваше, че колелото, отмерващо годините, така се е завъртяло, че от гледна точка на възрастта би могло да се каже, че ми предстои да уча децата на първите си ученици. Първият въпрос, който ми дойде наум, бе: По какво ще си приличат и по какво ще се отличават ученическите години на бъдещите първокласници от тези на родителите им? Предстоеше родителска среща, на която аз трябваше да съм максимално полезна на родителите, в чиито семейства щеше да има първолаче и още нещо — как щяхме да направим така, че усилията ни, тези на родителите и учителя да са полезно съчетани, за да дадем добър старт на децата? Реших да направя следното:

1. Да обобщя най-важното, изведено от мен, като ценен педагогически и родителски опит в практиката ми при постъпване на деца в първи клас.

2. Да се опитам да отговоря на въпроса на родителя: Какво очаква да чуе и да разбере той от бъдещия учител на детето си?

Основните въпроси, които си задават родителите на бъдещите първокласници, обикновено са: Трябва ли детето предварително да знае да чете и пише? Трябва ли да може да смята и до колко? Повечето неща, които интересуват родителите, са свързани като че ли с интелектуалните умения на децата и на по-заден план остава въпросът за психологическата нагласа на детето за училище. Реших на първата родителска среща да поставя акцента върху това. Вярно е, че за педагога е важно малкият ученик да дойде в училище с изградени умения, навици, знания, за които се работи в подготвителните групи на детската градина, но от изключително значение е психологическата нагласа за учене, с която детето да отключи своя свят към буквите и цифрите. Този ключ са и прочетените от мама и татко приказки, умението да разказва, да задържа волево вниманието си тогава, когато е нужно усилие за това, да има изградени емоционални задръжки. Смятам, че това е повече от достатъчно. Ако започне да чете и пише от нулата, то често има шанс да изпревари децата, които са се научили да сричат, буквувайки, или са получили някакви знания, но по неправилен начин. Другият момент, който разгледах с родителите, беше нагласата у детето за тръгване на училище — важен момент в живота, който кореспондира със социалния статус, свързан със смяната на акцентите в основната дейност на децата до момента — играта като дейност се измества за сметка на ученето. Това променя условията на живот, средата, приоритетите Тук най-напред основната роля се пада на родителя, а после на учителя. Детето не трябва да се плаши с училището с реплики като:

„Ти сега играй, че като почнеш да учиш, няма да има игра!“; „Тя, учителката, ще ти каже на тебе!“; „Ще видиш ти какво те чака!“

Посъветвах родителите да се отнасят с разбиране, нещо повече, да излязат на разходка с децата си и да закупят заедно раницата за училище, тетрадките, моливите. Това да е съпътствано с положителни емоции, които ще помогнат на бъдещия ученик да изгради полезна нагласа за учене, което по-лесно да го адаптира към промените в живота му. На тази среща за първи път се срещнах и с моите бъдещи ученици, които бяха дошли заедно с родителите си, за да видят и те как изглежда бъдещата им учителка. Ръкувах се с всяко дете поотделно, представих му се и така се запознахме. Първото ми впечатление бе, че всички деца ми се сториха някак много мънички, като пиленца, както някога ни нарече и нас, моята учителка.