Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (43) (или за първия учител)

Извън строя

С тъга си спомням периода, когато започнах да боледувам. Пневмония в първи клас, а в трети клас се яви и друг, вече по-сериозен здравословен проблем, който можеше да бъде отстранен само по оперативен път.

Веднъж получих силни болки в началото на втория учебен час. Търпях и не се издавах. Казвах си, че ще ми мине и трябва да издържа. Изби ме студена пот по челото. По едно време вече не можех да издържам и седнах на стола. Изглежда съм прежълтяла, защото едно дете ме попита лошо ли ми е.

Тогава помолих децата много да ме слушат, защото нямам сили да говоря. В миг всички притихнаха. Всеки стоеше безмълвен на чина си.

Тогава Кристиян, едно много будно, живо момче, но също така и чувствително, започна да подканя децата да стават и да се подреждат като хор, за да ми пеят. Никой не се възпротиви, а зае чинно мястото си по начина, по който щяха да представят заучените песни за предстоящото тържество.

Аз едва-едва ги питам:

— Какво ще правите, деца?

— Госпожо, не говорете! Пазете си силите! Ние ще ви излекуваме с музика! Нали казват, че изкуството лекува?…

— Да, дечица, вярно е! Само вие можете да ме излекувате… — казах аз повече на себе си и ми се доплака от вълнение.

Болката ми сякаш се притъпи, докато децата ми изпяха почти целия си репертоар.

А часът беше по математика…

След време постъпих в болница за операция. Налагаше се да отсъствам 2–3 месеца. Всичко това съобщих на родителската среща, като едва сдържах сълзите си.

Операцията беше в началото на декември 2005 година. Изписаха ме няколко дни преди Коледа. Хората, преживели подобни моменти, от опит знаят, че тогава човек остава насаме със себе си и прави сериозни равносметки за живота си, преподрежда си чекмеджетата на паметта, осъзнава азбучни житейски истини, които при обикновени, делнични обстоятелства е приемал като даденост.

И моите дни се заредиха белязани от тези мисли и настроения.