Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (21) (или за първия учител)

За домашните

Бих искала да споделя една весела случка на тази тема.

Веднъж питам кой желае да прочете домашната си по четене. Както винаги има едно ядро от деца, които настояват да четат. Оглеждам класа като на длан и забелязвам как едно от момичетата, Иринка, която постъпи на шест години в първи клас, държи тетрадката си изправена, с поглед забит в нея. Тя бе тихо, но много будно дете. Винаги се представяше с интересни домашни по четене, имаше отлична четивна техника, определено имаше усет към литературата. Поведението на това момиче този път и ми се стори странно. Усетих в нея притеснение. Предположих, че е без домашна и я погледнах в очите. Тя отмести поглед и се притаи. Очаквах да се извини, че няма домашна и така да приключим с негласната неловка ситуация.

Казах си:

„Какво, пък? Понякога и отличниците имат своите слаби моменти и те са деца, не бива да ги съдим толкова строго, сигурно е имала основателна причина, за да е без домашна!“

Иринка обаче стоически владееше положението и най-вече себе си! Реших да й дам урок! Посочих я да чете, като си мислех, че ей сега ще си признае, че няма домашно. Като чу името си, тя леко трепна… за момент, после намести очилата си и… започна да чете. Не я прекъснах, оставих я, за да видя докъде ще стигне. Слушах я внимателно. Тя така убедително четеше, че никое от децата не разбра какво се случва в момента. Ирина импровизираше и то как! Говореше убедено и то интересни, смислени, логични неща! Това момиче, на възраст по-малко от съучениците си, остави след себе си тези, които бяха писали и фактически имаха домашни за часа.

Това, което това момиче правеше за момента, бе наистина невероятно, направо забележително!

Възхитих и се — нещо повече — похвалих я пред целия клас, че нейната домашна до момента е най-интересната и аз съм много впечатлена, дори смятам да я оценя.

Това амбицира и други деца да пожелаят да представят домашните си. Казах, че времето е доста напреднало и трябва да вземем следващия урок. За да съм справедлива към всички, ще събера тетрадките на целия клас в края на часа. Скришом погледнах към Иринка и забелязах как лицето й мигом се помрачи. Беше ми интересно какво ще предприеме след новото предизвикателство.

Започнахме да четем и да обсъждаме поредното за изучаване четиво. Ето, че и часът свърши. Децата започнаха да носят тетрадките и бележниците си. Иринка търпеливо изчаква да свърши този момент, издебва ме и тихичко ми прошепва:

— Госпожо Рачева, аз няма да си дам бележника за оценка, защото не заслужавам да ми пишете шестица…

Имитирам учудена физиономия и казвам:

— Как така? Твоята домашна ми допадна най-много. Не само на мен, а и на децата! Кой, ако не ти, заслужава днес шестицата?

Иринка навежда глава. Прегръщам крехките й раменца и я извеждам навън, за да останем насаме. Не бих искала да изложа това невероятно интелигентно дете пред другите. Оставаме двете, но аз мълча и нищо не казвам. След като помълчахме заедно, Иринка ме поглежда виновно и казва:

— Госпожо, аз всъщност нямах домашна. Правех се, че чета.

— И това, което говореше, в момента ли ти идваше наум?

— Да, всичко.

— Ти си много добро и умно дете, Ирина! Ако искаш, не пиши домашни, щом в момента можеш да ги казваш. Но после ще ги пишеш!

— Не, госпожо! Предпочитам да си ги пиша предварително. Така ще съм по-спокойна. А за днес, моля ви, не казвайте на никого!

— Добре! Никой няма да разбере, а ти напиши все пак в тетрадката си това, което днес прочете като домашно — усмихвам се аз и пращам Иринка да отиде при другите.

Докато бяхме на Върховръх, организирахме походи в планината. Тогава разказите на господин Златко Иванов на исторически теми бяха безценни за децата. Има ли по-добър вариант на обучение по история от този да си на самото място на събитието! Спомням си, че тогава организирахме поход до вишката, където е била границата на България по време на Балканската война.

Преживяванията от Върховръх по неповторим начин сплотиха децата. Оформи се прекрасен детски колектив. Общуването между нас беше основано на доверие и уважение, без да се размива границата между възрастен и дете. Усетих колко са израснали моите ученици на един 8-ми март.

На този празничен ден започвах с тях от втория час. Случи се така, че тогава валя сняг и аз закъснях с няколко минути за часа, защото имах проблем с транспорта. Притесних се много. Представях си как лудуват по коридорите и какви неприятности би предизвикало за мен това.

Влизам в училище, но не чувам никакъв шум откъм моята класна стая. Мисля си:

„Ето сега ще вляза и ще видя някой от ръководството как ме гледа укорително от бюрото и то в присъствието на учениците ми!“

Другото, което ми дойде наум, беше как се чувстват закъснелите ученици, когато трябва да влязат в класната стая и боязливо натискат дръжката на вратата отвън…

И аз стоях на същото място, притаила дъх, като за секунда подържах ръката си във въздуха, преди да отворя.

Натиснах решително дръжката на вратата и за миг се озовах в стаята. Всички деца бяха седнали по местата си, извърнали глави към мен. И докато се взирах дали има някой, седнал на стола ми зад бюрото, всички мигом се изправиха като по команда и извадиха изпод чиновете си букети с цветя.

Втурнаха се към мен да ме поздравяват за празника. Беше прекрасно да усетиш искрената обич на питомците си. Подаряваха ми букети, без да подозират, че истинският подарък за мен бяха самите те със своята дисциплинираност, с отговорността за постъпките си пред човека, който не само ги обучава, защото аз вече усещах, че ме възприемат и като близък човек, когото обичат.

Разбрали са, че ще закъснея, но са направили всичко така, че никой да не разбере, за да ме предпазят! Милите ми те! Как бих могла да ви забравя?

Пиша тези думи, гледайки снимката от последните ми дни с тези прекрасни деца, и в мислите си със същата обич ги прегръщам. Иска ми се да вярвам, че всеки един от тях е открил своето призвание и е успял да намери най-верния път за себе си в обърканото време на социалния преход на държавата ни.

Пиша това и ви гледам, мили мои деца, защото в моето сърце вие завинаги ще останете деца. Запечатала съм образите ви в паметта си като снимка и там, в моето сърце, вие завинаги ще останете неподвластни на времето и събитията, случили се след нашата раздяла! Каквото и да сте преживели след това, вие живеете в душата ми все така чисти и прекрасни! В мен живее споменът за миналите златни дни, в сърцето си пазя вашето детство!