Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (29) (или за първия учител)

Азбука на бизнеса

Това продължи и в Хисаря, където отидохме на зелено училище за последен път, преди да се разделим през май.

Тогава натрупах толкова интересни наблюдения, свързани с тенденциите в социално-икономическото развитие на обществото ни, че споделяйки ги с мой колега и прекрасен приятел, той възкликна:

— Знаеш ли, защо не опишеш това в книга, която би могла да озаглавиш „Азбука на бизнеса“?

Засмях се — стори ми се претенциозно — кой ли имаше нужда от моята азбука на бизнеса тогава? Още повече от такъв непоправим идеалист като мен, какъвто май съм и днес.

Но от онова време ми останаха спомени, от които в някаква степен разбирам, че май наистина съм била свидетел на зараждането на бизнес отношения между децата.

В Хисаря отседнахме в балнеосанаториум. До обяд имахме учебни занятия, а следобед децата имаха процедури с естествено топлата минерална вода във вана, под лекарско наблюдение. Тъй като водата имаше много силно терапевтично и физическо въздействие, децата престояваха в нея не повече от 5 минути.

Медицинската сестра предупреди, че това ще им отвори апетита. Оказа се права.

Още на втория ден всички запаси от вафли, морени, солети, ядки бяха изядени.

Децата поискаха да ги водим на разходка в града, за да си купуват още, тъй като след 8 вечерта страшно огладняваха.

Още на път към Хисаря ги бях предупредила да си направят разчет на парите — да ги разпределят така, че да им стигнат.

Въпреки моите предупреждения, на 2–3 ден едно-две деца ми споделят, че парите им са на свършване. Недоумявам — как така? Излизали сме само веднъж из града и то за час.

Тогава едно от момичетата ми казва, че доста деца са пред фалит, защото си купуват сладки неща, солети и ядки от друго дете. Решавам да проверя каква е работата. И какво излезе от моята ревизия?

Едно от момчетата е дошло на зелено училище с доста сериозни запаси от сладки и солени лакомства, тъй като родителите му държат склад. И в момент, когато другите са изчерпали запасите си, а след 20 часа са много гладни, въпросното момче продава от своите провизии, но… на двойна цена. Освен това услужва и с пари на закъсалите.

Решавам да говоря с него. Той ми показва провизиите, които грижливо съхранява под леглото си, и спокойно ми обяснява, че никого не задължава да си купува от него каквото и да било.

Момчето има право, но аз решавам да събера всички деца във фоайето на санаториума, за да им изнеса първата си лекция по финанси в начална училищна възраст.

След ден-два отиваме на разходка из град Хисаря. Децата виждат как по една от улиците тече топла минерална вода. Спираме се и разговаряме за това, че по този начин се разпилява едно природно благо. Водя ги в историческия музей и там уредничката ни разказва как древните римляни са използвали пълноценно минералната вода за баня и за локално отопление, като за целта са ползвали керамични тръби.

След изключително интересната беседа решавам да заведа децата до минералния извор. Преди това обаче минаваме покрай магазин за домашни потреби и си купуваме пластмасови тубички, които да напълним с минерална вода от извора. Всичко това превръщаме в един наш класов, изпълнен с много емоции ритуал.

След приятно и пълноценно прекарания следобед се прибираме към санаториума. Децата вървят край мен и разговаряме весело.

По едно време Стойко хем на шега, хем сериозно ми казва:

— Госпожо, аз с финансите бях дотук! Последните си пари дадох за тубичка и съм пред фалит.

Отговарям му, че не се е вслушал в лекцията ми по финанси, и затова е стигнал дотук.

Вече сме почти до санаториума, когато забелязвам едно от момчетата да носи две туби с вода. Нещо ми просветва и току да извикам, до мен се явява Стойко, усмихнат до уши:

— Госпожо, отново имам пари и то два пъти повече отпреди!

— Как така? Да не би да ги намери на пътя? Може някой да ги е изгубил…

— А-а-а не, не! Продадох си тубата на Данчо на двойна цена.

— Защо? Мисля, че това не е честно!

— Защо да не е честно? Аз му я дадох пълна с минерална вода и освен това съм я носил през целия път до санаториума. Така, че цената отговаря!

Потърсвам Данчо с поглед. Виждам го как опъва мишци под тежестта на две туби с минерална вода. Приближавам и го питам:

— Данчо, сигурно сега ти си фалирал? За какво са ти две туби с вода?

— Госпожо, не се притеснявайте! Имам си пари достатъчно. Имах намерение да купя две туби — за подарък, но нямаше как да ги нося. Така Стойко направо ми я пренесе.

— Да, но на двойна цена! Струваше ли си?

— Да, защото сега и двамата сме доволни!

Въздъхвам… без думи… Влизам в санаториума и си мисля: Обясних им само как да се грижат за парите си и как да ги разпределят така, че да им стигнат за всички дни, прекарани на зеленото училище, а то какво стана, без да подозирам, че кулминацията на цялата тази финансова одисея ще бъде малко по-късно същия ден.

Децата вечеряха както обикновено към 18:30. Решихме с колежката да организираме състезание между двата класа. Имаше различни игри — с логически загадки и спортно състезателни, при което нашите питомци изразходваха както умствени, така и физически сили.

В един момент забелязвам Стойко, нарамил туба на рамо, и се провиква:

— Аз съм бедуин и продавам най-хубавата минерална вода от римско време! Хайде на полезната, супер минерална вода от римско време-е-е! На крака ви я нося!

Към него се приближават няколко запотени от игра деца и той им налива вода в чашки. Налива и… продава!

Приближавам към него, като се опитвам да бъда сериозна. Но Стойко не чака да започна първо аз, изпреварва ме и казва:

— Госпожо, не се притеснявайте! Водата не е студена и нищо няма да им стане — нали са потни. По-добре от тази вода да пият, отколкото да си купуват газирани напитки. Те и без това са по-скъпи… — завършва обяснението си находчивият бедуин.

— Стойко, по-добре ми разкажи как ти хрумна да продаваш вода? И откъде взе тубата, като ти, доколкото знам, нямаш вече своя?

— Ами, госпожо, това е тази, дето я продадох на Данчо. Обадил се на баща си, че му взел подарък туба с минерална вода, но той не искал. Решихме аз да продавам, а после да си разделим печалбата по равно.

Идеше ми да извикам:

„О, времена, о нрави!…“

Но предпочетох да си го кажа наум.

С това не се свършиха емоциите.