Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (22) (или за първия учител)

За децата, които бързо съзряват

В началото на четвъртата ни и последна година към нашия клас се присъедини едно красиво, синеоко момиче, което до този момент няколко години беше живяло и учило в Германия. Когато за първи път се запознах с Елица в училищния двор, тя говореше български език с акцент и мисля, че тогава по-лесно й беше да се изразява на немски, отколкото на родния си език. Това направи впечатление и на децата, но бях изключително предпазлива в ситуацията. След като им обясних, те се отнасяха с добронамереност и невероятна за възрастта си толерантност. Помагаха й да навакса пропуснатото и да навлезе в учебното съдържание по-бързо. Това не само се случи, но в един момент Елица беше вече една от отличничките на класа.

В този випуск най-напред усетих разликата в темповете на съзряване на децата. В четвърти клас вече се заговори за симпатии между момчета и момичета вътре в класа. Децата започнаха да забелязват промените, които настъпват с тях. По този повод имам една весела случка с моя ученик Пламен Ганчев Чакалов.

Имаме час по изобразително изкуство, а темата, по която трябваше да рисуваме, бе „Моето другарче по чин“. Броят на децата бе 27 и Пламен нямаше кого да рисува. Отначало това го притесни, но после нещо му хрумна и той ме пита:

— Госпожо Рачева, може ли да нарисувам вас?

Поглеждам го учудено и го съветвам да си избере някое от децата, с което, въпреки че не стои на един чин, му е приятелче в игрите. Той упорито настоява и избира мен, като по детски хитро се обосновава:

— Ами госпожо, нали вие сте другарче на всички? Защо да не ви нарисуваме и вас?

Приемам логиката му и давам съгласието си.

Пламен така се вживя в задачата си, че на няколко пъти ме кара да заставам пред него, за да му позирам като на художник.

Обхождам децата по чиновете, като се опитвам да им помагам в нелеката задача да рисуват портрет. Някъде се получаваше, някъде прихвах да се смея, като видех портрет, който повече приличаше на карикатура.

Авторът на моя портрет не позволяваше да надничам в рисунката му, като ми казваше, че ме очаква хубава изненада. Е, реших да не развалям изненадата!

Дойде време, когато всеки трябваше да покаже крайния резултат от усилията си на художник.

Идва ред на Пламен. Той дяволито ме поглежда и крие с ръце рисунката си, т.е. моят портрет. Приканвам го да я донесе, за да я поставим на изложбата с други портрети.

След като дълго време закрива листа с ръце, Пламен става, взема го, идва бързо до бюрото ми и го поставя откъм обратната страна, почти бегом се връща на чина си и захлупва лице на него.

Аз вземам детската рисунка, поглеждам я и що да видя. Всъщност виждам себе си — дългокоса, усмихната и… с красив бюст, на който са нарисувани и най-малките подробности! Поглеждам към автора на моя портрет и виждам как той крие с ръце лицето си, но с едното око наблюдава реакциите ми между пръстите си… Питам го, като се опитвам да бъда сериозна:

— Пламенчо, ти като ме рисува, забеляза ли, че съм облечена с много красив пуловер?

— Да, госпожо.

— Тогава защо си ме нарисувал така, сякаш нямам пуловер?

— Ами, госпожо, то всичко си личеше.

Казвам на този оформящ се ценител на женската красота, че с негово позволение, бих искала да си взема портрета, който ми е нарисувал, за спомен.

Вечерта се прибирам вкъщи и подавам детската рисунка на съпруга си с въпроса:

— Можеш ли да познаеш коя е нарисуваната дама?

Той поглежда, усмихва се издайнически и казва:

— Не мога да знам коя е, ама във всеки случай мога да кажа, че е приятно надарена!

Децата бяха пораснали и това се забелязваше в реакциите им един към друг. Забелязвах, че Неделина Терзиева имаше своите симпатии към Цанко. Харесвах много това момиче и реших да направя един таен жест за нея. По мои съображения промених местата на децата в класа. Правейки се, че нищо не съм забелязала, я сложих да стои на един чин с Цанко.

Започнах тайно да ги наблюдавам, по-скоро нея. Тя го обграждаше с много внимание, подреждаше вещите му акуратно на чина, отваряше учебниците му на страницата, на която вече работехме, когато той беше разсеян. Правеше толкова много неща за него, но без да се натрапва, без да го ограничава в контактите му с другите деца — беше невероятно деликатна за възрастта си.

В един момент той толкова свикна с грижите към него, че прие това като даденост. А милата Неделина беше толкова търпелива!

Цанко дори не разбра, че когато бяхме на зелено училище в село Баня, заради него тя направи с гел прически на всички момчета, преди посещението в дискотеката.

А там, същата вечер Цанко покани на танц не нея, а Елица. На връщане към Стара Загора, в автобуса децата шушукаха, че Цанко и Елица били влюбени. Аз потърсих с поглед Неделина. Видях я как тъжно гледа през прозореца. Погледите ни се срещнаха… тя ми се усмихна и… продължи да си гледа през прозореца… Ех, мило мое момиче! Ти наистина си се родила боец.

По-късно нейната сестра Елена стана също моя ученичка. Тя не приличаше на кака си. Но и двете сестри бяха будни, добри деца. За нещастие изгубиха прекрасния си баща точно тогава, когато имаха най-голяма нужда от неговата подкрепа и присъствие. Много родители се възхищаваха от енергията и добротата на този човек. Той беше дясната ми ръка в родителския комитет тогава. Беше от хората, които разбират от половин дума. Как ми беше свиден да го загубя като приятел! За последните изживени мигове със семейството му разбрах от съчинението на Елена. Научих и за любимата му песен „Ах, морето“ на Тони Димитрова, която винаги ще ми напомня за него — един без време отишъл си от живота, истински добър човек! Нека е светла паметта му!

Пред мен стои тетрадката, която Ванина ми подари в последния учебен ден, озаглавена от нея Тетрадка-книга за часовете за спомени.

Едва ли си предполагала, мило момиче, че аз не само ще запазя тетрадката, но с годините все по-често ще я прелиствам, защото това е среща с теб и с твоите съученици през времето, защото това е младостта ми, най-хубавото време, което изживях с вас. Благодаря ти, Ванина, за твоята детска прозорливост!