Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (60) (или за първия учител)

За тестовете в началното училище, или как децата се оценяват

Децата започват да работят с тест, след като се научат да четат и пишат и четивната им техника е на такова ниво, което им позволява да вникнат в условието на задачите и упражненията. И все пак, независимо от степента на разбиране, децата възприемат текста с характерните особености на възприемането на тази възраст нагледно-образно. Спомням си как за първи път направихме тест по околен свят и на въпроса: Какво дава овцата?, едно дете беше отговорило:

„Кожух.“

Докато проверявах тестовете на моите ученици, до мен стоеше синът ми и наблюдаваше с интерес реакциите ми на почуда и смях, предизвикани от прочетеното. Той ме погледна въпросително и аз му показах теста на малчугана във втори клас. Тогава синът ми се засмя и каза:

— Защо пък не?! Вярно е, че овцата дава кожух, но това се случва само веднъж.

Друго дете, на въпроса за хигиенните навици пише:

„Децата трябва да носят потници, защото като играят физкултура и се изпотят, трябва да си сменят потника, за да не стои потта по тях. Ето защо тази дреха се казва потник.“

Изводите от казаното дотук са, че тестът сам по себе си не е само лист, на който детето ще покаже какво е научило, а преди всичко е умение за работа с такава форма на обратна връзка. Необходимо е не само да даваме на децата да работят с тестове, но и да възпитаваме нужната техническа култура за това. Когато върнах тестовете на децата, някои от тях ме попитаха защо съм подчертала с червено отговорите на определени въпроси. Обяснявам, че с течение на времето и те ще се научат как по добре да се изразяват. Така, както е написан, отговорът предизвиква усмивки. Детето унило ме пита каква оценка ще получи. Тогава аз отговарям на въпроса с въпрос:

— Оценката ли те тревожи?

— Да. Не искам да получавам ниски оценки. Искам да бъда отличник и в бележника ми да има само шестици. Досега съм получил повече от десет и съм на първо място в класа.

Разбирам, че в класа има негласно съревнование между няколко деца за това кой повече шестици ще получи. Трудно е да обясня на дете във втори клас, че знанията са по-важни, а не оценките. Всъщност тези две неща са взаимосвързани, защото оценката би трябвало да е огледало на това, което си научил и можеш. Ако имаш задълбочени знания, които умееш да покажеш устно или писмено, тогава ще имаш и шестици. Да, но процесът на усвояване е по-продължителен и изисква време, през което да показваш, че се трудиш и в определен момент можеш да бъдеш оценен. А оценката, когато е отлична, грее гордо в бележника. Научавам още от децата, че родителите им дават пари за всяка получена шестица. А когато получат тройка или двойка, родителите не разписват бележниците на децата като своего рода в знак на протест. Налага се да обяснявам, че подписът на родителя в бележника не е вид отношение към успеха на детето му, а знак, че е уведомен за резултатите на ученика в училище. Има случаи, когато при получаване на двойка, детето неистово се разплаква, защото щели да го бият вкъщи, а като контрапункт на това, друг отговаря, че на него са му казали въобще да не се притеснява за оценките, които получава — каквито и да са те, това няма значение за никого вкъщи. Мисля, че най-правилният подход в такава ситуация е родителят да подпише бележника на детето си, след това да седне с него и спокойно да разгледа грешките, да поговори и да реши заедно с детето какво ще следва да се прави по-нататък. Ако вдигате скандали за оценки, ще дойде време, когато детето ви ще започне да крие най-напред бележника си, а после и други неща, свързани с живота му в училище и извън него. Това не бива да допускате в никакъв случай. Друг много важен момент е изграждането на критерий за самооценка. Нерядко децата сверяват не грешките си, а оценките и възкликват:

— Защо аз имам само три грешки, а оценката ми е по-ниска от…?

Налага се да обяснявам, особено в случаите, когато оценката не е формирана на базата на брой точки, че грешките са различни — може да са технически, а може и да са груби, да речем свързани с правописа. Децата предпочитат да коментират неуспеха на друго дете, а не своя собствен. Мисля, че педагогът не бива да отминава тези моменти, защото в тях е заложена и възможност за възпитаване в етичност и толерантност.

Основната цел на тестовете е да се проверят и оценят знанията и уменията на учениците на определен етап от учебния процес. Този момент е констативен за учителя — ученикът се подготвя, прави предложения тест, получава оценка за това. Нерядко съм виждала забравени под чиновете, или изхвърлени в коша за отпадъци измачкани листове с тестове по различни предмети. В такива моменти съм си задавала въпросите: С това ли се изчерпва смисъла на теста? Нима той е просъществувал сам за себе си, без да е брънка от цялата верига на усвояването? Това ме подтикна да предложа на децата да си въведат папки с джобове, в които да събираме текущите тестове през цялата учебна година. Идеята ми бе да се върнем отново към тях по време на годишния преговор и да ги анализираме още веднъж. Мисля, че това е ценен похват за превенция от грешки. Освен това възпитава ценното качество за подредба и организация. Децата свикнаха да не изхвърлят върнатия от учителя тест, а грижливо да го подредят в папка, след време да го преразгледат и да запомнят къде не бива да грешат. За да ги убедя в това, им предлагам след известен интервал от време да решат тест, който вече са правили. Сравняваме резултатите и съпоставяме: допуснати ли са отново същите грешки и ако е така, работим отново върху темата. След края на такова упражнение в полезно повторение, предлагам сами да запишат с червен химикал в тетрадките си: Аз вече мога да се справям отлично в…, след което се разписваме взаимно.