Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (41) (или за първия учител)

Как изглеждаме в детските очи?

Въпреки че класът се оформи като добър колектив, аз гледах на децата като интересно съчетание от различни индивидуалности. Едни бяха ярки и емоционални, други динамични, трети непостоянни като успех. Имаше и такива, които не пораснаха така бързо като другите, а запазиха детското в себе си за по-дълго. Това бяха Поля, Петя, Доника. След всяко междучасие те идваха при мен със светнали лица, поглеждаха ме с цялата си детска обич, на която са способни, и нежно ми казваха:

— Госпожо, много сте красива!

Имаше деца, които още в първи клас се държаха типично като възрастни, подражаваха.

В първите ни часове по писане, в моментите, когато си правехме кратки почивки, тези деца държаха молива като цигара и дори имитираха пушене. В началото не обръщах внимание, но броят на децата, които се държаха като пушачи, започна да се увеличава. Тогава реших да се пошегувам, че ще сложа табела в класната стая: ТУК НЕ СЕ ПУШИ, ЗАЩОТО ИМА ДЕЦА И ТЯХНОТО ЗДРАВЕ Е НАЙ-ВАЖНО!

Тогава едно момиче ми казва:

— Госпожо, ние на ужким го правим!

— А защо трябва изобщо да го правите?

— Защото вкъщи всички го правят!

На следващата среща споделих това с родителите и ги посъветвах да избягват да пушат в присъствието на децата си. Много от тях идваха на училище с дрехи и учебни пособия, напоени с тютюнев дим.

Бих искала да споделя и нещо друго, което ме впечатли с няколко деца от последните випуски. Посягам да взема молива, за да покажа нещо, а детето закрива главата си с ръце, все едно се предпазва да не го ударя. Питам го защо се пази? А то ми отговаря:

— Помислих, че ще ме ударите!

— Защо? Нима допусна, че ще го направя?

— Не, знам, госпожо, направих го по навик!

— Бият ли те вкъщи?

— Понякога…

Няколко деца тихичко се обаждат, че и тях понякога…

Връщам се в детството си и се питам — бита ли съм? Спомням за един-единствен шамар от баща ми, който като характер беше много милозлив и благ човек, но имаше тежка ръка. Бях хлапе на 9–10 години и дори не си спомням за какво ме удари, но помня какво бе чувството след това — обида и усещане за нереалност към човека, когото толкова обичаш и който в един миг, сякаш те предава с отношението си. Това съм почувствала тогава с детското си сърце.

Не по този начин възприемаше нещата моя съученичка и близка приятелка, която често беше бита от баща си. Той минаваше за изключително строг и сдържан човек. За да избегне поредния бой, моята приятелка се омъжи в 9-ти клас, защото я било страх да се прибере вкъщи след сериозно закъснение в малките часове на денонощието. Тогава, в онова време, това беше някакъв изход от подобна ситуация. Моят баща беше благ и кротък, разбрах, че е съжалил за шамара, още в момента, в който ме е ударил, защото ми потече кръв от носа и той се уплаши. Накара ме веднага да легна и да вдигна лявата ръка нагоре, тъй като това се случваше често с мен заради слаби капиляри. Аз се зачудих наум и не можех да си обясня — как така ме удря, нали ме обича, а след това съжалява? Усетих слабостта му и реших този път аз да го накажа, като не се подчиних и останах права. Дори се заканих, че ще остана така, докато ми изтече кръвта, за да го видя какво ще прави без неговото момиче. Тогава баща ми ме прегърна и заплака заедно с мен.

Никога повече през живота си, докато беше жив, не съм го разочаровала. За мене думите му имаха много по-голяма тежест, отколкото физическото наказание. Чувствителните деца страдат повече психически, а другите привикват до такава степен, че съм чувала да казват — какво от това, че ще ме бият — ще изтърпя!

Добре е да познаваме истинските деца си — какви са по темперамент, как приемат наказанията, какви реакции имат при отделни ситуации. Ако успеем да възпитаваме с авторитет по един естествен, непринуден начин, примесен с човещина и искрена загриженост — то значи сме постигнали нещо много голямо в общуването с тези, които ще ни наследят един ден в ролята си на родители.

Много ми се иска да вярвам, че преди родителят да вдигне ръка, за да накаже, ще помисли за трудностите, които го чакат с децата му след това.