Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (7) (или за първия учител)

За бабите и тяхната специална роля

Бяха изминали ден-два след първия учебен ден. Една сутрин, след като бях въвела децата в темата на учебния час, на вратата се почука. Дадох на малчуганите знак да не шумят, да изчакат за секунда, за да видя кой ни безпокои в този важен за мен и за тях час. Отидох до вратата и видях една късо подстригана възрастна жена с любопитен поглед, който надничаше иззад рамото ми и шареше да види нещо или някого? Спомних си, че леля Цеца, жената, която почистваше филиала — така наричаха сградата, където учехме, предния ден ми беше споменала нещо за някаква жена, която по нейните думи стояла до вратата на класната стая и подслушвала какво става вътре. Тогава не обърнах особено внимание на зорката и наблюдателна леля Цеца, но сега вече имах някакъв отговор на въпроса, кой ме е подслушвал.

Но защо всъщност го правеше? „Може би не вдъхвам доверие като учител — блесна като светкавица тази първа мисъл в съзнанието ми. Сигурно някой я кара да прави това?! Възможно ли бе това?“

Тези въпроси завладяха съзнанието ми и ме накараха да се почувствам леко засрамена. Може да е друго — сигурно някое дете е забравило нещо и сега тази изпълнителна баба тутакси е дошла, за да не се чувства малкият ученик изолиран още в началото?! Сега, след като е минало време, ми е забавно, като разказвам, но тогава…

Питам жената коя е и по каква работа е дошла, като и давам по негласен начин възможност да се досети, че имам важна работа, че всяка секунда ми е ценна и не може току-така на когото му хрумне, да идва в училище и да занимава децата и учителката… Но въпросната жена не само не разбира недоумението ми, нещо повече — тя успя да ме избута от вратата и в миг се озова в класната стая. Трескаво заоглежда децата и запита по-скоро самата себе си:

— Деничке, къде си, баба?…

Всички деца започнаха да се смеят — дали на тази напориста баба, или на недоумението, което изразяваше лицето ми и смешната ситуация, в която попаднах. Забелязах, че само едно плахо момиче на първата редица не се смееше, а по-скоро виновно поглеждаше ту бабата, ту мен… И докато се суетях какво да предприема, изведнъж се чува:

— Ето къде си била, Деничке! Тя, учителката, те сложила на първия чин, пък аз как можах да не те забележа?! Деницо, баба, доживях да те видя да тръгнеш и ти на училище!

В миг забравих за тревогите си и поуспокоена, питам жената коя е всъщност? Тя ми се представя като баба Катя, бабата на Деница, усмихва се и майчински ме прегръща с думите:

— Рачева, моля те, не ми се сърди! Дано не съм те притеснила, ама не можах да дойда на Първия учебен ден; сутрин рано я водят на училище, ама викам си, днес отивам направо в класната стая — право при ученичката на баба! Рачева, знаеш ли… и аз някога, съвсем за малко съм била учителка като теб, на малките. Да знаеш, хич няма да ти е лесно! Ама дръж здраво — ние — баби, майки, ще помагаме с каквото можем!

С тези напътствия баба Катя излезе от класната стая, но влезе трайно в началото на моите учителски трепети във Второ основно училище и остави мили спомени.

По-нататък учебния час не продължи веднага с конкретната тема от урока. Децата бяха станали свидетели на уникална сцена в класната стая — сякаш епизод от драматичен театър. Трябваше да продължа урока, но с една по-друга тема, която не присъства в нито един учебник. Трябваше да им обясня с няколко думи нещо за техните баби и дядовци, тези, които ги обичат по неповторим начин и са готови да ги водят и вземат от училище, въпреки тежестта на годините, но така да се чувстват полезни и значими. Ето защо те, децата, трябва много да обичат баба и дядо, да ги уважават, да ги слушат и да им помагат.

Децата притихнаха… Говорех им нежно, сякаш им разказвах приказка. Усетих как притеснението на едно момиче от идването на баба му в класната стая се превърна в благоговение и благодарност! Това прочетох тогава в очите на Деница Чернева.

В следващите дни запомних имената на всички ученици. Имах три деца с името Стефан, но фамилиите им бяха Борисов, Стоянович и Хлебаров. Сега сигурно са вече големи мъже на повече от 30 години и предполагам самите те са станали татковци.

Връщам мислите си отново към д-р Т. Стоянович, за съжаление вече не между живите, светла му памет. Бих искала да споделя какъв татко и човек беше той. Беше на години по-възрастен от другите бащи и когато идваше да вземе Стефко от училище, в началото децата, като не знаеха кой е, викаха:

— Стефко, я виж, дядо ти е дошъл да те вземе!

Поглеждах укорително към тях и виновно към този благ, изключително добър човек… Той сякаш разгадаваше мислите ми и казваше:

— Не се карайте на децата! Аз наистина изглеждам като дядо! Но те ще запомнят, че аз съм таткото на Стефко и занапред, като ме видят, ще знаят!

После отново правеше така наречения от себе си фокус с джобовете и изваждаше оттам бонбони за всички палавници. Те го наобикаляха нетърпеливо и се радваха посвоему на лакомствата. А той, благ и усмихнат, ги галеше по главите и искрено им се радваше. Децата не само разбраха, че това е таткото на Стефко, но освен всичко е и много добър, известен лекар, но най-вече добър човек — не само защото всеки път им правеше фокуса с бонбоните, а защото беше мил и внимателен с тях — не им се скара, като го нарекоха дядо, а дори напротив — внимателно и търпеливо им обясни какво трябва да знаят и как да се отнасят един с друг! А на Стефко не му оставаше друго, освен да се гордее с баща си.

Позволявам си да споделя това, защото смятам, че е полезно за съвременните родители. Не са редки случаите, когато при възникнал конфликт между децата, не се търсят човешки, разумни начини за неговото разрешаване. В такива моменти повечето родители реагират спонтанно, доверявайки се единствено и само на разказа за случилото се на своето дете, без да вземат под внимание, че щом е възникнал проблем, това означава, че страните са най-малко две и другите също имат право да бъдат изслушани. В такива ситуации ние, родителите и учителите, не съзнаваме, че с личния си пример на поведение в общуването, нерядко самите ние сме агресивни и непремерени като думи и реакции. Така определяме след време модела на поведение и на нашите деца.

А те, особено малките, в началното училище, на петата минута след свадата с другарчето си, вече са сдобрени и играят на двора, без да подозират, че при възрастната обида трае дълго — може да продължи дори с години.

Съветвам децата при възникнал проблем между тях, преди да посегнат да ударят или да крещят, да не забравят, че преди всичко са хора и имат, за разлика от животните, способността да общуват с думи, да разговарят. Съветвам ги още да се научат на търпение, да броят наум, преди да направят нещо, за което ще съжаляват, но ще е късно, ако са наранили другарчето си непоправимо в гнева си.

Хубаво е, когато децата споделят с родителите си какво се случва в клас и в училище, но и в това отношение има на какво да ги научим, което според мен е от изключителна важност. Става дума за детската искреност и за умението им да усещат слабите ни места, за да ни манипулират после в своя полза.

В моментите, когато детето споделя как някой го е ударил или обидил, не бива да даваме пример за прибързани и необмислени действия от наша страна. Нека му покажем как трябва да се постъпва в такива моменти — обмисляме ситуацията, изслушваме и другата страна. Търсим диалог с родителите на другото дете. Нека самите ние станем еталон за общуване и покажем с личния си пример как се постъпва.

Другият немаловажен момент е авторитетът на учителя.

Уважаеми родители, колкото и да не сте съгласни по някой въпрос с учителя на вашия ученик, никога не си позволявайте да го критикувате в присъствие на детето или публично! Така разрушавате не само учителския авторитет, а и вашия собствен!