Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (68) (или за първия учител)

За патриотизма и духовността

Нашето училище има традиция всяка година на 19 февруари да се поднасят от децата цветя на паметника на Левски до храма „Св. Димитър“. С моите ученици това ще стане за трети път, откакто сме заедно — може да се каже, че се превръща в традиция. Подготовката започна няколко дена преди това — с четене на стихотворения, откъси от книги, разглеждане на снимки. Тръгваме към паметника и децата вървят подредени в колона по двама. Не се налага да правя забележки, нито да напомням как трябва да се държи възпитаният човек в такива моменти. Усещам, че с поведението си децата изразяват уважение към великия българин. Стигаме до затрупания с цветя паметник и заставаме в полукръг, после всеки поднася цветята, които е донесъл. След това навеждаме глави за едноминутно мълчание. Забелязвам как всичко това прави впечатление на възрастните хора около нас. Чета по лицата им приятно учудване, че тези малки ученици знаят как да изразят почитта си. После тихо се отправяме с децата към класното училище, където някога е учил Левски. Влизаме вътре и аз започвам да обяснявам написаното под всяка снимка. Забелязвам, че към нашата група се е присъединила възрастна жена, която ме гледа с благоговение. На излизане тя се приближава към мен и ми казва с тих, но много мил глас:

— Госпожо, от кое училище са тези деца? Как само ви слушат! А и вие така хубаво им говорите, че и аз реших да застана до децата и да послушам тези интересни моменти от нашата история.

После жената споделя, че от години живее сама, но на всеки 19 февруари посещава метоха, за да се потопи в неспирния поток от деца, което я зарежда с много вяра за бъдещето на нашата страна.

Предлагам на децата да влезем в храма, за да видим паното, изобразяващо посрещането на руските войски от П. Р. Славейков. Някои ме питат дали могат да запалят свещ за Левски. Обяснявам им, че това е много хубаво и който желае, може да го стори, освен това им обяснявам за начина, по който се влиза в храма. Това прави човек, когато има нужда от уединение. Влизаме в храма. Децата смирено застават един зад друг, за да си купят свещ. Всеки е притихнал, разглежда стенописите с благоговение и се възхищава на купола, от който ни гледа Божият син. Едно дете казва, че точно там трябва да застанем, когато се молим. Излизаме заедно и навън някой казва:

— Докато бях в храма, ми беше едно такова приятно, леко…

— Аз пък бях много спокоен — допълва един иначе енергичен малчуган.

Възрастната жена подава ръка за довиждане и ми казва:

— Госпожо, не разбрах коя сте, но сте на прав път с децата. Много добре ги възпитавате, на хубаво ги учите, като ги водите тук. Бъдете жива и здрава!

Връщаме се с децата в училище, а по пътя потъвам в размисъл за силата на духовността и вярата, които са крепили народа ни през вековете, а сега тези духовни устои все по-трудно се възпитават у подрастващите.