Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (35) (или за първия учител)

На дежурство с изненада поздрав!

На следващия ден отивам на дежурство в училище. Още от вратата лелите, строени като в шпалир, ми подмятат:

— Рачева, слуша ли снощи радио „Веселина“?

Гледам недоумяващо.

— Защо, какво е имало по радио „Веселина“?

— Значи не си слушала. Е, много си изтървала! Твоят ученик Сашо те поздрави.

Влизам в стаята на обслужващия персонал, сядам на дивана и ги моля да ми разкажат на спокойствие какво се е случило. Ето какво било:

Става дума за едно късно нощно предаване, в което слушатели се обаждат, за да поздравят свои близки по някакъв приятен повод с избрана от тях песен. Същата вечер в ефир се чува следния разговор:

— Ало, кой се обажда, моля представете се.

— Обажда се Сашо.

— На колко си години, Сашо?

— На 8.

— Нека се обадят мама или татко.

— Те не са вкъщи. Сам съм.

— Защо не спиш по това време — късно е. Да не би да те е страх?

— Не, не ме е страх — заключен съм. Искам само да си говоря с някого — не ми се спи, скучно ми е…

— С нас можеш да си говориш, но не задълго, защото и други хора искат да се обадят по телефона, за да поръчат поздрав. В нашето предаване можеш да поздравиш някого с избрана от теб песен. Кажи кого искаш да поздравиш — навярно мама или татко, или някой приятел?

— Не. Искам да поздравя моята госпожа.

— Коя е тя?

— Тя се казва Соня Рачева. Днес ни даде свидетелствата и излязохме във ваканция.

— Защо точно нея искаш да поздравиш, Сашо?

— Защото ме обича и аз много я обичам и… ще ми липсва цяло лято…

— От кое училище е тази твоя госпожа? Къде учиш?

— Аз съм от Второ основно училище „Петко Рачов Славейков“.

— С коя песен искаш да поздравим госпожа Рачева?

— С песента „Ти си моят ангел, ти си моят Бог“!

След този отговор в студиото на радио „Веселина“ избухнал смях. После водещият се обърнал към малкия среднощен слушател и със сериозен тон му казал:

— Сашо, разбрахме всички в радиото, а и тези, които ни слушат, че ти наистина много обичаш учителката си. Надяваме се и тя да ни слуша в момента, за да чуе поздрава ти. Дано да хареса. Всъщност няма как да не й хареса! Лека нощ, Сашо!

Това ми разказаха хората, станали свидетели на среднощните бдения на моя малък ученик.

Още същия ден се обадих на Сашо и му благодарих за вниманието. Беше наистина много мило от негова страна, беше истинско признание.

Така продължихме и по-нататък — бяхме се опознали с децата и се приехме такива, каквито сме — с всичките ни характерни черти и странности. Децата свикнаха с чудатостите на Сашо, с неговите внезапни изблици на гняв и тъга. С децата свикнахме да си говорим за всичко. Те знаеха за трудностите, които има семейството му, и се опитваха да го разбират по детски. Това, което истински ме радваше, беше детската толерантност — приемането на хората такива, каквито са, без ненужен коментар и подигравка за каквото и да е. Те знаеха, че никой не се ражда образован, никой не избира външния вид и съдбата си. Имаше и други деца с проблеми — както семейни, така и физиологични, но те винаги бяха приемани като част от колектива и никога не се чувстваха изолирани.

Такива деца имах и в следващия си випуск, но не допусках по никакъв начин да бъдат унижавани и да се чувстват неразбрани в класа. Искаше ми се времето, прекарано заедно в ученическия колектив и самото училище, да бъдат нещо като оазис за тях.

В това отношение много ми помагаха: Деси, Никол, Мирослав, Деян, Зорница, Калоян, Цветомира. А Мартин дори поде инициатива да издава списание, от което още пазя някои броеве. И сега ги преглеждам и препрочитам с интерес.