Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (11) (или за първия учител)

За това, което обединява учители и родители

Бяха изминали повече от два месеца от Първия учебен ден. Наближаваше 1986 година — първата ни съвместна Нова година като детски ученически колектив, учители и родители! Тогава не се празнуваше официално Коледа и добрият белобрад старец, който раздаваше подаръците, беше известен като Дядо Мраз.

На родителската среща взехме решение да подарим на децата истинско новогодишно тържество — с Дядо Мраз и много подаръци за добрите ни и старателни първолачета, които вече умееха да сричат кратки приказки в буквара, така усърдно се стараеха да пишат красиво, и най-вече вярно, защото предстоеше да пишем писмо на Дядо Мраз какво искаме да ни донесе.

За тази цел отделих цял час време, като децата трябваше от къщи да донесат красив плик с пощенска марка и лист, на който ще напишат писмото. В този ден всички бяха с приповдигнато настроение.

Каква прекрасна гледка бяха моите малки ученици, когато изплезили език, без да им напомням — бавно и красиво изписваха заявките си за подарък. Събрах писмата и казах, че още същия ден ще отида в пощата да ги пусна, за да стигнат колкото може по-бързо и джуджетата в работилницата да подготвят подаръците навреме, защото сега децата от цял свят пишат!

На другия ден се събрахме с родителите на неофициална родителска среща, на която им дадох детските писма. Виждах как те се вълнуват и преживяват не само желанията на децата си, но и факта, че учениците им вече могат да пишат и писма!

Уговорихме се всеки родител да закупи подарък, да го опакова красиво и да го донесе на мен, в училище, но така че децата да не разберат.

В следващите една-две седмици извършихме с родителите истинска конспирация! Майката на Станислава, дете от класа, работеше в специализиран магазин за играчки, който се намираше на ъгъла, срещу магазин „Бебе“. Такъв, за жалост, вече не съществува. Това, с подготовката на подаръците, сближи родителите на децата по неповторим начин — те споделяха помежду си къде какви играчки има, определяха си срещи и ходеха заедно на покупки. А магазинът за играчки се бе превърнал в място за неофициални родителски срещи, коментари и полезни разговори.

Аз самата ходих няколко пъти там, за да взема на сина си подарък и сега с умиление си спомням за разнообразието от играчки по онова време — дървени, пластмасови, механизирани… А какви кукли имаше! Истински рай за децата! Купих и на себе си една кукла за спомен, която пазя и досега.

Раздадох на децата стихове, разучихме песни. Те пожелаха да се маскират като герои от приказките, а родителите се заеха да им търсят или шият костюми.

Една сутрин пристигна и елхата — голяма, ухаеща на борова гора. Таткото на едно от децата изненада всички ни, като се появи с нея на прага на класната стая… Каква радост беше! Децата сияеха от щастие! Сложихме елхата в ъгъла на стаята, аз обяснявам урока, а очите им не слизат от кичестата зелена гостенка. Не им правех забележки, оставих ги да се порадват и да участват после в украсата. Всеки носеше по 2–3 играчки от онези, лъскавите, крехките, които бързо се чупеха. Е, имаше жертви, но леля Цеца почисти, а елхата придаде на класната ни стая не само тържественост, а и готовност за приближаващото тържество.

Пред мен в това време стоеше един много важен въпрос: Кой ще изпълни ролята на Дядо Мраз? Не зная защо все удрях на камък там, където питах?

Накрая се обърнах към наш семеен приятел. Преди още той да се съгласи, съпругата му, детска учителка, отговори вместо него, че не само приема предложението, но и лично ще се заеме с подготовката и ще изпитва кандидата за Дядо Мраз всяка вечер за изразително изпълнение на стиховете.

Той трябваше да научи едно четиристишие, с което да поздрави децата. С две думи — всичко се нареждаше добре. Костюмът за Дядо Мраз пък трябваше да осигури майката на Гиргин, балерина в операта.

Настъпи дългоочакваният момент! Родителите заприиждаха с костюмите на децата и класната стая се превърна в своеобразна гримьорна.

Една от майките, която работеше в още съществуващото тогава предприятие Булгарплод, донесе на децата портокали и банани. Присъстващите жени, набързо организирани в бригада, се заеха да опаковат плодове в торбичка за всяко дете. Тогава това можеше да се нарече много хубав и вкусен подарък, защото такива неща не се продаваха под път и над път и по всяко време на годината.

Пристигна и моят човек, предвиден да изпълни най-важната роля — тази на Дядо Мраз. Той ме извика настрани и ми каза притеснено, че май няма да може да се справи — не е очаквал толкова много родители и деца, та чак от притеснение е забравил макар и краткото стихотворение, което имаше да научи. Това не само ме изненада, но ме постави в непредвидена проблемна ситуация.

Докато се чудех какво да правя, леля Цеца, която в момента играеше ролята на нещо като сценичен работник, настойчиво ме задърпа, за да ми съобщи, че не съм предвидила нещо много важно, а именно — в какво Дядо Мраз ще сложи подаръците на децата. От друга страна, се чувстваше изключително полезна, че не някой друг, а точно тя се е сетила за това!

В момента, в който ме запита, тя, разбира се, е имала вече разрешение на проблема, защото не изчака много-много да се чудя и мая и каза, че можем да използваме някой юргански плик от спалното помещение на децата. Дадох й позволение да действа и тя се зае с тази доста отговорна за момента задача!

Оставаше да реша какво да правя с уплашения до мен кандидат — Дядо Мраз?

В миг ме осени идея! Тъй като същата година беше необичайно топло за декември време, реших да направим една импровизация. Вместо да казва стихове, влизайки в класната стая, Дядо Мраз трябваше да каже на децата, че много искал да впрегне шейната с елените и така да дойде при нас, но вместо това, тъй като Баба Зима не е тупала скоро юргана с пух, в Стара Загора няма все още сняг. Затова се наложило Дядо Мраз да дойде при нас с вертолета.

Моят познат въздъхна с облекчение, че няма да му се налага да рецитира стихове пред малчуганите и гостите и влезе в методическия кабинет, където трябваше да се преоблече.

Най-после тържеството започна! Всяко дете се стараеше да се представи отлично, в очакване на най-важния момент — идването на белобрадия старец, и най-вече трепетно очакваше кулминацията на тържеството — раздаването на подаръците.

Ето, че и този момент дойде! Викахме го, викахме го по име и той се появи на вратата. Както предварително се бяхме уговорили, аз го питам:

— Е, любими, Дядо Мраз, как дойде при нас, в този късен час?

И какво мислите отговаря Дядо Мраз?

— Ами… с шейната, с шейната дойдох…

Не знаех как да реагирам на този неочакван отговор от Дядо Мраз — не можех да определя дали съм ядосана, или всеки момент ще прихна да се смея на този толкова стъкмяван сценарий, само че с неочаквана развръзка.

Погледнах към Дядо Мраз и по-скоро ми стана жал за него, защото в момента видимо той обилно се потеше, брадата и мустаците му бяха на косъм да се разлепят и сигурно единственото, което най-много му се е искало, е било час по-скоро да се свършва с това негово злополучно аматьорско актьорско превъплъщение мъчение!

Тогава на помощ дойде баба Катя, която както стоеше притихнала и незабележима в публиката, се изправи мигновено и постави нашия Дядо Мраз с неочаквания си въпрос в друга, неподозирана за него проблемна ситуация:

— А бе, Дядо Мраз, ти, като идваше насам с шейната, не видя ли дали към Юлиево има сняг? Щото уж казаха по новините, че ще вали, ама… Не съм ходила още до там и не знам?

В това село се намираше къщата на тази наша баба, за която вече ви бях споменала.

Дядо Мраз се сконфузи и по бузите му се появи истинска червенина, по-ярка от тази на червилото, с което го бяха гримирали. Родителите се засмяха на находчивата баба Катя и с това разведриха обстановката. После всичко тръгна от само себе си. Всяко дете си отиде у дома безкрайно щастливо с дългоочаквания подарък, с мама и татко за ръка.

На следващия ден, който беше учебен, едно-две по-отракани момичета се приближават до бюрото ми и с някаква нотка на потайност в гласовете, ме питат:

— Другарко Рачева, ние се досетихме кой беше Дядо Мраз!

Ех, мисля си — при тази конспирация и пак пробив. Питам ги:

— Как така сте се досетили?! Нима сте се съмнявали, че е истински? — Това беше истински Дядо Мраз! Нали му писахте писма?

Момичетата ме поглеждат дяволито с онези игриви пламъчета в детските си очи, които се появяват в моментите, когато ние възрастните сме разгадани и те тръпнат в очакване на своята малка победа — да чуят нашето признание. Аз ги прегръщам и ласкаво им се усмихвам, а те продължават да атакуват:

— Дядо Мраз беше вашият мъж, защото като ви видя, много се смути и му пролича! То се разбра!

Ах, това било значи! Ех, деца! Усмихнах им се и им казах, че грешат, но не влязох в спор с тях, нито направих опит да ги убеждавам в обратното. Не ми се искаше да влизам в словесна полемика, моментът беше по-подходящ за прочит на някоя вълшебна приказка, в която въпреки трудностите, в света могат да се случат толкова истински, красиви неща, което зависи само от нас, и не бива да чакаме някой да ни го сътвори от нищото!

Смятам, че в тази възраст децата все още имат нужда да вярват в това, а може би докато човек живее, не трябва да престава да вярва в добротата и чудесата. Та нали там е скрито вълшебството на детството, разковничето, от което ще се роди вярата им, че заради доброто и красотата в живота, си заслужава да премине човек през какви ли не изпитания, както се случва с героите от приказките!

Нека бъдем в разговорите си с децата искрени и открити, но мисля си, че не трябва да избързваме да ги отвеждаме твърде рано от най-хубавия период на човека — детските му години!

Има време да пораснат, има време, когато действителността ще ги грабне и ще им покаже истинското си лице.

Не само децата, но и ние, възрастните, също имаме своите моменти в живота, когато ни се иска да се докоснем до някое вълшебство — било то в книга, интересен филм, или скътан в дълбините на сърцето ни мил спомен от детските ни ученически години.

По-късно се запознах по-обстойно с темата за детските възприятия, като се заех да изследвам особеностите при възприемане на литературно произведение от малките ученици. Това се оказа една интересна тема, за която много може да се говори и пише. Иска ми се да разкажа нещо пак във връзка с това, което никога няма да забравя!