Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (17) (или за първия учител)

Майка и учителка

През 1988 година аз самата имах син първолак, а през 1989 година станах майка вече на двама сина. Родих първото си дете на 20 години, а след повече от седем години се посветих на майчинството с второто си дете — вече като зряла жена и практикувал учител. Това ми даде много в отглеждането на малкия ми син, направи ме по-мъдра и деликатна майка. Отделих се от училището за две години, но само дотолкова, доколкото нямах клас и не ходех на училище всеки ден да изнасям уроци.

Моят по-голям син първолак юнак и отглеждането на по-малкия, изпълниха ежедневието ми с ново съдържание — бях нещо като мамо — другарко, както ме определяше първокласникът, като че ли най-добре синтезирал в детския си мозък множеството от задължителни дейности, които ми се налагаше да върша с него и малкото му братче.

Бях мама, учителка, възпитателка, домакиня, съпруга като повечето български жени. Често си спомнях годините на моето щастливо детство, всеотдайността на майка ми към мен и това морално ме задължаваше да върна тази любов и на моите деца. Беше трудно, но ако може този период да се повтори, пак бих го изживяла по същия начин. Стаята, ухаеща на бебе, и масичката, на която другият пише първите си букви и домашни — има ли по-красива картина от тази в един дом? После приготвянето и изпращането на батко за училище — ние тримата, устремени напред, баткото с раничката на гърба, братчето бебе в количката и мама, която стиска на единия ръчичката, а с другата си свободна ръка тика количката!

През този период участвах в нещо уникално интересно — общуването и опознаването на децата ми вкъщи. Размяната на социалните роли — на малкия, който няма учебни задължения му се пише и учи, а на големия, който е ученик, му се играе…

Установих как по-малките деца в семейството научават много от училищните теми покрай домашните на големите по един естествен, непринуден, неволеви начин.

Ето една случка оттогава. Големият, баткото, има да пише разказче за есента, малкият си играе на пода, увлечен в нареждането на кубчета, а аз бързам да приготвя обяд. Бъркам яденето и диктувам на висок глас от кухнята: Свърши се топлото ято. Птиците отлитат на юг. Дойде есента…

Моят по-голям син, вече второкласник, едва насмогва да пише и на всяка втора дума ме пита:

— Как? Какво? Как беше?…

Повтарям втори, трети път и накрая казвам със сериозен тон:

— Дражко, виж какво, моето момче, опитай се да не пишеш по една дума, а се старай да запомниш цялото изречение и записвай…

Дражко виновно ме моли да повторя пак, защото не е успял да запише. А в това време малкото човече, което уж си играеше на пода и не обръщаше внимание на нашия разговор, ненадейно се намесва и по детски важно издекламирва на един дъх:

„Бате, бате, пиши: Свъйши се топото лято. Тиците тиват на юг. Сента дойде. Пиши, мама каза!“

И като изрече това на един дъх, поглежда по детски мъдро батко си отдолу нагоре, очаквайки одобрителната реакция от нас, по-възрастните към него.

А баткото, възхитен от малкото си братче, оставя химикала, аз оставям тенджерата на котлона и в един миг и двамата се втурнахме да нацелуваме този малък умник, който уж не ни забелязваше, а през цялото време не само е играл, а се е заслушвал и дори е запомнил всичко…

Така неусетно минаха две години и аз трябваше да се върна в училище, за да поема своя втори випуск.