Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (62) (или за първия учител)

Безсмислените спорове, или как да научим децата да разговарят

Предстоеше на студентка от Тракийския университет по специалността Начална училищна педагогика да изнесе пред децата урок по литература върху творбата „Ръцете на мама“, разказ от Георги Константинов. В уречения ден тя дойде в училище, за да консултираме урока. На пръв поглед, като се почне от заглавието и се стигне до края на разказа, всичко подсказваше, че насоката в работата се очертава към признателността и обичта към майката. В този дух и бъдещата моя млада колежка беше разработила своя план-конспект. Предния ден аз прочетох няколко пъти разказа и с всеки прочит в мен се назряваше друга, по моему по-важна идея. Тъй като сюжетът в разказа е изграден върху спора на предметите вкъщи за това, кой от тях е най-важен, ми хрумна, че можем да го свържем с ежедневните, нерядко безсмислени спорове между децата и да насочим анализа в тази посока. Защо трябва да вървим по отъпкания път и да внушаваме нерядко обич и уважение по един изкуствен, натрапен начин. Освен това в семействата на моите ученици, нерядко бабите се грижат почти изцяло за домакинството, защото майките са ангажирани да работят вече на повече едно място. А какво да кажа за татковците, които са пренебрегнати в някаква степен в детската литература! Аз познавам такива бащи, които се грижат не по-лошо за децата си и по нищо не отстъпват в това отношение на майките им. Тези свои разсъждения споделих с младата си колежка, която се усмихна и ми се довери. Заложихме ударението в анализа да падне на това:

1. Има ли смисъл спорът между героите в разказа?

2. Вие за какво най-често спорите и с кого?

3. Как да избягваме безсмислените спорове?

Децата съчиниха следните стихчета по време на урока:

Човек не трябва безсмислено да спори,

а преди всичко да се научи възпитано да говори!

Урокът протече много интересно, защото за всички от класа темата за споровете беше близка и всеки искаше да изрази свободно своето мнение, всеки искаше да получи роля на някого от героите. Накрая все пак спорът трябваше да бъде разрешен и окончателното мнение за това кой е най-важен от предметите вкъщи изказан на глас. Имаше такива, които се сетиха, че отговорът е скрит в заглавието на разказа — „Ръцете на мама“. Всички се съгласиха, че предметите са създадени от човешкия ум и ръце, за да служат на хората. Всеки има своето значение и място в живота! След това Соломоновско разрешаване на спора, на децата беше предложена интересна домашна работа: да напишат кратко разказче на тема:

За какво си говорят нощем предметите в класната стая?

На следващия ден много се забавлявахме от прочита на домашната работа. Децата могат да развият по невероятно интересен начин дадена тема, стига умело да сме ги провокирали за това и най-вече, темата да е близка до живота им. Ето един пример:

След като всички деца си отишли по домовете и се мръкнало, предметите в класната стая заспорили кой е най-важен. Първи започнали чиновете. Те казали, че им е най-тежко, защото ежедневно трябва да понасят върху себе си деца с наднормено тегло и такива, които им причиняват болка, като ги стържат с пергели, или ги драскат с маркери, за да напишат безброй безсмислени неща, които после с нищо не могат да се почистят. Прозорците също заявили, че са най-важни, защото пропускат светлината, така нужна на децата и учителката, за да четат и пишат. Друг, който настоявал, че е най-важен, бил шкафът, защото в него госпожата съхранявала учебници, тетрадки, маркери, без които не може в учебния час. Така спорели до сутринта, когато влязло едно дете и казало, че най-важни са учителката и децата, защото без тях няма да има нужда нито от чинове, нито от класна стая, даже от училище!

Разказът на моя ученик ме кара да се усмихвам и да се радвам. Да, мило мое дете, хората са най-важни, защото с ума и ръцете си дават живот дори и на най-незначителни на пръв поглед предмети!