Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (8) (или за първия учител)

За децата, които вече могат да четат

Стефан Борисов, мой ученик от същия випуск, постъпи на училище в момент, когато беше изчел вече доста книги. Налагаше се, докато показвам на другите деца новата буква, на него да възлагам задача — да чете откъси от книги и после да ги разказва на целия клас, като по този начин му давах възможност да не тъпче на едно място, а да се развива, да бъде горд със знанията си. Това беше добър пример и за децата. В нашия клас на почит бяха тези, които се стараеха, тези, които упорито сричаха и искаха час по-скоро да се научат да четат като големите.

Стефан Борисов и аз живеехме в една посока. Той беше сравнително зряло за годините си дете и родителите му позволиха да си ходи сам у дома. Когато приключвах часовете и изпратех и последното дете, Стефан ме изчакваше търпеливо на последния чин, за да си тръгнем заедно към къщи. Усещах, че моята компания му допада, харесваше му не само да се чувства по-голям от другите, харесваше му да общува с възрастните. Той всъщност си беше пълноправен участник в разговори и то на какви ли не теми! Но тази за прочетените книги му беше най-любимата от всички! Виждах как се оживява иначе сериозното му за дете лице и как заживява с героя от последната прочетена от него книга!

Спомням си как ме разпитваше какво съм чела напоследък. Тогава вървеше филма „Птиците умират сами“ — по романа на Колийн Макълоу — и аз го бях прочела наскоро. Споделих с него, че съм гледала и филма и много харесвам актьора Ричард Чембърлейн. Стефко, с неподозирана от мен осведоменост, ме пита:

— А вие, щом толкова харесвате Ричард Чембърлейн, гледала ли сте последния му филм — „Мините на цар Соломон“?

Отговорих му, че дори не съм разбрала това и за съжаление, не съм гледала този навярно интересен филм…

Тогава очите на момчето светнаха от възможността да предостави той, ученикът, на учителката си книга, която тя не е чела.

На следващия ден влизам в класната стая, а там, на бюрото, ме очаква грижливо оформен пакет. Поглеждам към децата и виждам как на последния чин едно момче ми се усмихва съучастнически. Отворих пакета — сериозно обемиста книга с красиво изписано заглавие:

Мините на цар Соломон

Вечерта се прибрах вкъщи и сложих дадената ми за прочит книга на нощното си шкафче, за да си почитам по някоя страница преди сън. Но грижите покрай децата в училище ме грабнаха. А и вечер трябваше да чета приказки на сина си, който тогава беше на около 4–5 години. Това заемаше не само изцяло времето ми, но и изцеждаше силите ми. Вечер бях капнала от умора и след 2–3 прочетени страници, заспивах.

На въпросите на Стефко как върви четенето, отговарях, че напредвам, а истината беше, че откакто ми беше дал книгата, не бях прочела повече от 20–30 страници. Не исках да го разочаровам и се надявах, че все пак ще успея да прочета тази книга, нищо, че не беше от предпочитаните от мен.

Мина време и аз реших да върна книгата на Стефко, като кажа, че съм я прочела. Реших да излъжа, като си мислех, че това няма да се разбере.

Един ден взех книгата от нощното си шкафче и я занесох в училище.

Дадох я на момчето, а то с блеснали очи ме пита:

— Е, какво ще кажете — хареса ли ви? Нали е страхотна книга?

Побързах да сменя темата на разговора, извърнах глава, за да не види очите ми.

Учебните часове свършиха и аз се приготвях да тръгвам. Набързо събрах нещата си, облякох се и се отправих към изхода. А там, застанал чинно като войник, ме чакаше Стефко, за да си ходим отново заедно у дома, както го правехме много пъти досега. Тъкмо пресичахме двора и той ме спря и ме попита дали ми е харесал един от героите и какво ще кажа, ако…

Започнах да мънкам… Отговорих нещо несвързано. Получи се неловко мълчание… Сконфузих се…, след което Стефко спря изведнъж, погледна ме разочаровано и каза:

— Признайте си! Излъгахте ме, че сте прочели книгата, нали? Не сте я чели! Признайте си!!!

— Признавам си — тихо отговорих аз. Не ми се сърди, моето дете! Имам възможност да чета само вечер, а тогава съм много изморена и заспивам на втората — третата страница. Книгата е обемиста и ще ми трябва време, за да я прочета, а не искам да я задържам. Така не е хубаво!

— Не е хубаво това, че ме лъжете, а книгата можете да задържите колкото време ви трябва, за да я прочетете, защото си е лично моя!

Така ми отговори тогава моят малък, но доста умен за годините си ученик.

Мило момче, дали в онзи миг разбра, че в очите ми има сълзи? Дали от разкаяние, или може би от страх, че не ви познавам така добре вас, моите ученици, особено онези, които бяхте надраснали времето и годините си? А ние, вашите учители, много често в действията си ви мерим и поставяме с общата единица мярка за успех! Често в училище на такива като вас се възлагат задачи да помагат на изоставащите ученици, а за вас, предварително надрасналите иначе сложното учебно съдържание деца, не е посветил научен труд нито един професор по педагогика, или поне аз не познавам такъв! Какви неизбродни светове са детските ви души, които ние, възрастните, се опитваме да подредим по установените от нас методи и принципи — правила, на които се подчинява уж подреденият свят на по-големите?

Аз удържах на обещанието си и прочетох предложената ми от Стефан Борисов книга. Направих това повече за собствено удовлетворение. Деня, в който му я върнах, пак пресякохме училищния двор заедно — най-напред мълчаливо, после аз му заговорих за героя, който бе преминал през какви ли не изпитания… А той ми отговаря, усмихвайки се:

— Нищо не ми разказвайте — вярвам ви и знам, че отсега нататък винаги ще ви вярвам!!

Изпратих Стефко до дома му, а аз самата не бързах да се прибера у нас. Искаше ми се да повървя още малко, бавно, за да осъзная случилото се. Бях само на 25 години, бях общителна и имах своите близки приятели, с които си споделяхме какво ли не, но до този момент не съм имала усещането за такава духовна близост, както с това 8-годишно момче.

Ето така, докато преподавах азбуката на малките си ученици, аз самата учех азбуката на професията учител, учех, а-бе-ве-то на сложните взаимоотношения възрастен — дете.