Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (2) (или за първия учител)

Решението да пиша

Идеята да споделя с по-широк кръг от хора най-хубавите години от живота си — учителстването ми във Второ основно училище „П. Р. Славейков“ — град Стара Загора, се породи спонтанно, една зимна вечер, докато разглеждах албуми със снимки на мои ученици и четях отправените към мен пожелания за щастлива и успешна Нова година.

Понякога, като разказвах на семейството си, или на приятели и колеги поредната интересна случка с мои ученици — на шега подхвърлях, че един ден, като се пенсионирам, ще опиша всичко това — както са го правели в доброто старо време представителите на интелигенцията. Ще подредя спомените си в книга. Изричах това на глас и моите близки ме окуражаваха, но дълбоко в мен се прокрадваше съмнение, че това едва ли някога ще стане, защото приемах повече като самоирония казаното от мен, като се има предвид ежедневната действителност. Всеизвестно е в какво време живеем — тъжно е да го изрека, но на кого ли му е сега до книги.

На мене самата напоследък, в работата ми с децата, се налага да измислям какви ли не похвати, за да провокирам интереса към книгата, за да доказвам дори и на себе си в моментите, когато се обезверявам, че четенето и общуването с книга е било, е и винаги ще бъде дълбоко личностна, интелектуална потребност, която ние, учителите, родителите, обществеността, трябва неотменно и постоянно да възпитаваме и провокираме у децата.

Това е една от темите, която винаги ме е вълнувала, защото принадлежа към поколението деца, които четяха и си разменяха книги. Надпреварвахме се кой повече е научил и се гордеехме, ако сме прочели нещо интересно преди другите.

Такива мисли се въртяха в главата ми, когато подготвяхме и тазгодишното Коледно-Новогодишно тържество и умувахме с родителите какви подаръци да изберем за малките ни ученици.

Като дете аз искрено се радвах, когато ми купуваха книга — разлиствах я, любувах се на картинките, а вечер заспивах с нея, упоена от сладкия мирис на мастило, хартия и от новите неща за света и хората, на които ме бе научила. Седях на бюрото си вкъщи — това, за което си мислех бяха изминалите години. Трябваше спешно да допиша нещо, а се разсеях. Замислих се. Оставих писането и се потопих в моето отдавна отминало детство. Реших да потърся старите си папки със сценарии за тържества. Типично за мен — човек, който нерядко живее със спомени, събирах през годините дневници, снимки, картички, листове, в една стара кутия. Дали от вълшебството на атмосферата около подготовката на зимните празници, останала като красиво запечатан миг още от онова време, установих, че през 2010 година се навършват 25 години, откакто за първи път прекрачих прага на Второ основно училище. Спомените ме върнаха назад във времето.