Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (15) (или за първия учител)

Първи завършен випуск

През 1988 завърших своя първи випуск. Пратих моето първо школско ято в прогимназията, когато бяха едва на 9–10 години. След краткия тригодишен период беше естествено да нямам усещането за завършеност, дори напротив. Точно когато бях изградила пътеките към сърцата на тези малчугани, когато невидимите нишки на човешка привързаност вече ни бяха свързали, се налагаше да се разделим. Това щеше да е първата ми подобна раздяла, а аз като че ли не бях готова за такова преживяване. Всъщност, когато в живота ни има такива моменти, никой не ни пита какво искаме и какво не искаме. Хубавото е, че можем да споделяме какво сме преживявали и това да изгради мостовете на една съпричастност, приятелство и по този начин да стане предпоставка да опознаем по-добре себе си.

Подготвихме се за последното си съвместно тържество. То по традиция се провежда на 31 май — последния учебен ден за малките ученици и началото на 105-дневната им лятна ваканция, както баща ми навремето казваше и на мен, когато весело размахвах удостоверението си — сигурна гаранция за началото на лятната ваканция.

Но пристигащите в класната стая тържествено облечени ученици, с огромни букети цветя, не бяха видимо от най-щастливите. Те сядаха и притихваха на чиновете си, без да се налага да им напомням за това. Гледаха ме безмълвно и в очакване какво ще им кажа сега?

Аз, тяхната учителка, предната вечер се опитвах да пиша прощално слово, но нещо все не ми се получаваше, защото исках да им кажа толкова много неща, а не намирах най-точните думи да изразя това. Успях да напиша няколко реда на един лист и го извадих в момента, когато трябваше да раздам първото свидетелство за завършена начална степен на образование.

Прочетох обръщението към родители и ученици и… после забравих за листа и за словото, което мъчително трудно бях писала. Дойде ми сила като че отвътре и започнах някак простичко да говоря на събралите се родители, деца и гости. Думите, които преди това бях търсила, сега идваха сами от дълбините на душата ми, затова бяха до болка изпълнени с любов и благодарност за щастието да общувам с тези деца — моите първи ученици. Истина е казаното някога от мъдреца, че всяко първо нещо е красиво!

Спомних си отново за учителката, онази, на която посветих мечтите си, и в същия момент разбрах какво е чувствала тогава тя.

Това изживяване бе истинско и силно не само защото го изпитвах за първи път. То все повече се засилваше с годините, когато изпращах поредното ято деца. Силата на емоцията не намаляваше, нещо повече — насищаше се с по-голяма гама от чувства, защото тези мигове се повтарят, но за нас, учителите, остават неповторими!

След като всичко свърши и децата трябваше заедно с родителите да си тръгнат, д-р Стоянович пожела да говори. Изправи се бавно от стола, на който седеше, погледна ме продължително с топлите си добри очи, в които не криеше сълзите си. Без да се притесни от тях, той въздъхна и каза:

„Мила, наша учителко! Кажете ни как да си тръгнем сега от тази класна стая? Много е трудно да си тръгнеш от някого, към когото си се привързал… нещо повече, когото си обикнал… Вие притежавате невероятната способност да влюбвате хората в себе си! Това е много хубаво, но и жестоко към тези, които ще си тръгнат оттук, но без вас! Точно сега, когато децата имат повече от всякога нужда от вас, вие трябва да си отидете от тях! Точно сега, когато ви повярвахме всички и когато трябва по-силно да държите ръцете им, защото, макар да отиват в прогимназия, те имат все още нужда от подкрепа Ви, те са все още деца, осиротели без учителката си…“

Д-р Стоянович не успя да завърши изречението, отново седна и се възцари тишина…

Думите на този невероятен родител, лекар и човек се запечатаха в съзнанието ми до ден-днешен! Едва ли бих могла да очаквам по-голямо признание от думите на човек, който отдавна беше утвърдил името си на уважаван професионалист с огромен авторитет в града ни. Вече не е между нас, нека е светла паметта му!

Не помня как си тръгнахме от класната стая, как напуснахме училищния двор… Затварям очи, връщам лентата на времето назад и се виждам крачеща по алеята на булевард „Методи Кусев“, тогава „Ленин“, с лице почти закрито от красивите букети, дадени ми от децата.

Вървях под зелената арка на разлистилите се дървета. Вдишвах с пълни гърди усещащия се вече липов аромат на този прекрасен древен град и усещах себе си значима, макар само на ненавършени 27 години! Вървях бавно по алеята и бях като частица от пролетното вълшебство от цветната красота на букетите, които носех, а сърцето ми биеше учестено. Усещах как животът пълнокръвно пулсира във вените ми. Аз преживявах своя миг на радост и тъга, на смисъл, на пълнота! Хората, с които се разминавах по алеята, се обръщаха след мен — те виждаха една просълзена учителка, един щастлив човек… Всъщност това беше така! Да, това бях тогава аз!