Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (48) (или за първия учител)

Аз и моят клас сега — съдбовно свързани да бъдем заедно!

Безкрайно голямо може да е човешкото сърце — то е създадено така, че да побира цялата обич и всеотдайност на света, за да я раздава на другите като светлина, която отново се връща при него, но стократно умножена, още по-силна отпреди, когато е искрено изживяна и споделена!

С много любов и умиление пристъпвам към разказа за настоящия си, все още незавършен випуск. Посрещнах тях, следващите мои ученици с цялата майчина нежност и обич, която извайвах търпеливо през годините, наситени с грижа и внимание към децата, преминали през живота и сърцето ми вече над 20 години.

Дали защото изстрадах приемането и записването на всяко едно дете, този клас ми стана тъй мил и скъп? Или май е от това, че с напредването на годините общуването с малките ученици за възрастния е истинска радост и дар Божи. Има и нещо друго, онова, което е предмет на изследване от социолозите, а то е, че през последните няколко години се очерта една сериозна, трайна тенденция към намаляване броя на децата. Факторите са много, но основните са миграцията и силният демографски срив.

Случи се така, че жребият отново ме избра за класен ръководител на музикалната паралелка и в следващия випуск. Най-хубавото от цялата ситуация бе, че това очертаваше един емоционално-драматичен, но за сметка на това пък изпитан начин за проверка на статуса на учителския ми авторитет за момента. Това е така, защото голяма част от родителите на бъдещите първокласници предпочитат да запишат децата си в общообразователна паралелка заради по-малката им натовареност в сравнение със специализираните.

В началото на септември, дни преди откриването на учебната година, разбрах, че в моя бъдещ клас има записани деца, чиито родители са предпочели мен като учител, независимо от вида на паралелката, която ми се пада да водя. Така съдбата не само отреди на тези деца госпожа Рачева за техен класен ръководител, но и ги ориса с направения избор да се докоснат до най-великото изкуство — музиката, като я изучават и пресъздават с детските си ръце на клавишите на пианото. В това наистина имаше нещо не само прекрасно, но по някакъв начин съдбовно предопределено, защото някога и аз като дете, тайно мечтаех да свиря на пиано. За мое съжаление нямаше как в онова време да се сдобия с този великолепен, но скъп инструмент, затова пък като мил спомен в мен останаха детските превъплъщения от игрите, когато затварях очи и си представях как свиря на пиано, докосвайки нежно с пръсти клавишите му, а музиката, която чувах единствено в себе си, ме караше да летя нагоре на крилете на смелите си мечти. След време, като студентка по специалността „Предучилищна педагогика“ в родната ми Стара Загора, се научих да свиря на акордеон, а сега, когато и акордеонът събира прах на тавана, пеенето ми остана единствената утешителна награда за моментите, когато съм сама у дома или с близки на сърцето ми хора. В тези мигове парченцето любов, което добавям всеки път към онова, което правя, е песента.

Така стеклите се обстоятелства около сформирането на класа преплетоха съдбите ни — моята и на децата, с двойно по-голяма сила и определиха по неповторим начин нашето общуване. Може би за това се чувствам така силно привързана към тях и с времето ми стават все по-близки и мили.