Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (6) (или за първия учител)

Випуск 1985–1988

Въпреки трудностите, успяхме да съберем 27 деца. Не всички от тях отговаряха на изискването да са 6-годишни, но имаше неща, които бяха благоприятни за родителите, които са на работа по цял ден — целодневният престой на децата в училище, осигуреният обяд, следобедният сън и занималня. Вечер първокласниците се прибираха у дома без чанти, защото всичко се пишеше и учеше в класната стая. Това се случваше в сградата на бившия пансион на Езиковата гимназия, на пресечката на ул. „Хаджи Димитър Асенов“ и ул. „Генерал Столетов“. В настоящия момент сега там има офиси и ресторант.

Сутрин родителите водеха децата към 7:45, а учебните часове започваха в 8. Имахме си приветлива класна стая — не с чинове, а с бели масички, спално помещение, методически кабинет за учителките, столова и всичко това в комбинация с малко, но приятно дворче, където децата играеха, докато чакаха родителите им да ги вземат в 17 часа.

Сега тези условия за учене ми се виждат повече от добри, но тогава изпитвах едно скрито недоволство. Искаше ми се да бъда в сградата на училището, да съм сред колегите си дори за да чувам биенето на звънеца! Но това не продължи задълго, защото работата с децата ме грабна и изпълни времето и мислите ми с други, по-важни неща.

Спомням си с каква огромна радост застанах за първи път пред моите първолаци и усетих, че вече ги обичам, преди дори да знам имената им! Децата разбират по-добре от нас какво чувстваме ние, възрастните. Те притежават невероятното умение да регистрират по най-бързия и точен начин любовта ни, тревогите ни, умората ни. Децата са най-верният показател на взаимоотношенията ни не само с тях, а и вътре в семейството ни, с приятелите. Ние се оглеждаме по неповторим начин в децата си, в техните жестове, маниери, поведение.

Затова съм повече от убедена, че учители трябва да стават само онези, които, избирайки учителстването, са наясно със себе си. Разбрали са, че себеотдаването в тази професия е изцяло, на 100% — с една дума — безрезервно.

Когато детето усети, че го обичаш, то ти се доверява и ти отвръща със същото. Ето това прочетох в очите на учениците си аз в първия си истински работен ден като учителка на първолаци! Това беше и моят първи урок като педагог, защото има нещо, което сме длъжни да разберем и приемем — ние учим децата, поставяме ги в обстоятелството обучаващ — обучаван, но процесът всъщност е много по-сложен и интересен!

И децата ни учат на много неща по неподправен и неповторим начин. Онзи израз, с който много обичаме да си служим в моментите, когато искаме да подчертаем превъзходството си на възрастни:

„Хайде стига, ти ли ще ме учиш, бе? Я се виж! Когато станеш като мен, тогава и ти можеш да поучаваш!“

Такъв подход не само е лишен от съдържание в настоящия момент в общуването ни с децата, нещо повече — смятам, че трябва да си забраним да изричаме на глас тези думи! Тъкмо обратното, в такива моменти е хубаво да кажем на детето, че и възрастните понякога се учат от тях на нещо, защото човек се обогатява със знания, докато е жив!

В началото на учебната година ми беше много интересно не само да обучавам децата, но и да ги проучвам, отделяйки лично на всяко, макар по минутка, специално внимание. Нещо повече, позволих си да ги наредя на масичките по двама, така, както смятах, че биха си подхождали по темперамент и интереси. По този начин щях да науча и имената им по-лесно.

Така започна първата ни учебна седмица. От това време имам интересен спомен, свързан с една баба на моя ученичка, която по-късно се оказа ключова фигура не само в опознаването на родителите на децата от моя клас, но и в натрупването на ценен педагогически опит в работата с бабите! Да, точно така — няма грешка — става дума за бабите. Оказа се, че те играят съществена роля не само в техническата част по отглеждането на нашите деца — воденето и вземането от училище, но са и важен фактор в живота ни като носители на мъдрост, натрупали достатъчно житейски опит — заслужаващи нашето синовно уважение.

Та нали някога и те са били млади родители, а за внучетата се чувстват още по-отговорни — защото те, внуците, са децата на техните деца, което ги кара да ги чувстват още по-близки, защото продължават рода и нерядко имената им. Внуците запълват по-пълноценно пенсионерското им ежедневие и това в голяма степен осмисля по достоен начин старините им.

Тези изводи направих и на базата на моя личен житейски опит, виждайки как майка ми осмисли живота си с отглеждането на малкия ми син, след като остана сама.

Това ме кара да споделя още нещо в тази насока. Може би като настоящи родители на малки или на по-големи деца, трябва да преосмислим взаимоотношенията с родителите си. Помощта им, свързана с отглеждането и възпитанието на внуците, трябва да става по естествен, ненатрапен начин, така че те истински да се чувстват полезни. Ако не сме съгласни с тях за някои неща, нека се опитаме да бъдем по-търпеливи, защото по този начин даваме негласна заявка един ден за бъдещото отношение на нашите собствени синове и дъщери към нас самите! Може би си спомняте приказката за сина, дето искал да хвърли болния си, остарял и ненужен нему вече баща на бунището? Някога я имаше в читанките. Нашият народ е сътворил мъдри приказки и трябва да ги четем не само на децата, но и ние от време на време да се връщаме към тях, да не забравяме, че колелото на времето се върти за всички ни.