Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (19) (или за първия учител)

За родителите и мъдростта от житейския опит

В началото на втори клас стана ясно, че повече няма да съм класна на паралелка с разширено изучаване на математика. Трябваше да бъде съобщено на родителите на насрочена за това среща. Притеснявах се — лично аз нямах вина, но бях тази, която трябваше да застане пред родителите и да им даде обяснение, защото никой от тогавашното ръководство не дойде, за да се почувствам подкрепена.

Единственото, в което бях убедена, бе, че пред родителите трябва да съм по човешки естествена и да ги запозная откровено със създалата се ситуация.

На родителската среща дойдоха представители на почти всички деца. Обясних кратко и ясно същността на проблема.

Не очаквах още в самото си начало срещата да започне с яростно обвинение от една майка, че тя се почувствала излъгана, че ние от Второ основно училище сме си направили фалшива реклама в началото на първи клас, само и само да привлечем деца, а сега едва ли не се отмятаме, поставяме ги пред свършен факт и се налага сега децата им да учат в общообразователна паралелка.

След словесната атака на тази посвоему права майка думата взе друга и я подкрепи. Бях под обстрел — словесен, психологически. За пръв път като учител попадах в такава неловка ситуация, за която нямах никаква вина. Мисля, че по-лошото в този момент за мен бе друго, което не исках да произнеса на глас! Сърцето ми биеше в гърлото, домъчня ми, мислено си казах:

„Значи това било — паралелката… не аз… Формата на обучение е важна — неоспоримо е…, ами ролята на човешкия фактор, какъвто е учителят?!“

В тягостното пространство тогава, в каквото се беше превърнала класната стая, иначе място на щастливо детско ученическо ежедневие, думата поиска Иван Братоев, дядо на моя мил, незабравим ученик Иван Братоев.

Бих искала да отделя специално внимание на семейство Братоеви, защото безкрайно уважавам тези изключителни хора и това винаги ще е така, докато съм жива. На всеки един от тях изразявам най-искрено своята признателност за уважението, което са ми засвидетелствали, за помощта, за моралната подкрепа, за доверието към мен.

Искам да изразя съчувствие за нещастието, което сполетя това семейство — загубата на дете, едва на 19 години!

Не си спомням вече кой ми каза ужасната новина — помня само, че в този момент извадих от албума снимката на класа, намерих образа му сред другите деца, милвах го и плаках… почти целия ден, а през нощта не можах да мигна…

На следващия ден сутринта ми хрумна да отида до езиковата гимназия, където учеше Ваньо. Не знам как съм се озовала там, но когато го видях да ме гледа от некролога, дадох воля на сълзите си и в мислите си повтарях отчаяно:

„Не трябваше да се случи това!!! Господи, не е справедливо децата да си отиват преди нас…“

Разбрах, че само няколко месеца след това е починала и бабата на Ваньо — Стефка Братоева (Светла й памет!) — прекрасен човек, литератор, от онези жени и хора, които са на изчезване в наши дни. Спомням си добрите думи, които тя ми каза за тържеството на буквите в първи клас! Казаното от устата на човек като Стефка Братоева — такъв литератор и естет — за мен беше най-висша атестация и оценка за труда и усилията в работата ми с децата в изучаване на основите на литературния български език. Това ми даде криле и увереност, че вървя по верния път и трябва да продължавам в същия дух.

Връщам се на онази родителска среща, в най-тягостния момент, когато господин Иван Братоев поиска думата. Ето какво каза той:

„Уважаема, госпожо Рачева, уважаеми родители, присъствам на тази среща в качеството си на дядо, имащ внук в този клас. Много внимателно изслушах това, което казаха майките преди малко. Аз, като дядо, нямам право да взема отношение по поставения въпрос, затова ще го направя като човек, който може да бъде баща на повечето от присъстващите тук. Аз имам един-единствен син и по времето, когато той беше ученик, пак в това училище, нямаше паралелки с разширено обучение по математика. Той не е учил нищо допълнително тогава, но това не му попречи да израсне като добро и възпитано момче, да стане лекар, да стане добър и уважаван човек.

Вие, съвременните родители, сте по-амбициозни в това отношение от нашето поколение. Искате децата ви от малки да изучават чужди езици, математика, в което няма нищо лошо, разбира се. Но увлечени в това, не рискувате ли да пропуснете по-същественото — основата на детето в първите му години в училище, като навици за учене, и възпитанието му не на последно място? Когато настъпи моментът да запишем внука ми в първи клас, ние степенувахме факторите по важност, а те от позицията на опита, който имам, са преди всичко са: учителят, училището и после всичко останало.

За нашето семейство ученето във Второ основно училище се е превърнало в традиция. Не знам какво ще се случи по-нататък с предпочитаната от вас математическа паралелка, но знам, че моят внук ще продължи да бъде ученик на госпожа Рачева, която сме си избрали. Ще й се доверим и за в бъдеще, дори да не води математическа паралелка.“

Господин Братоев вече го няма сред живите, нека е светла паметта му, но аз и до ден-днешен съм му благодарна за подкрепата в онзи наистина труден за мен момент.

Спомням си по-нататък как ме съветваше да събирам и обобщавам тестовете, които правех тогава за учениците на личната си пишеща машина.

По онова време на книжния пазар нямаше такова изобилие от помагала и се налагаше сами да си ги правим — кой на ръка под индиго, кой на пишеща машина, кой — какъвто начин намери. Хубавото от цялата тази работа беше, че всичко, което тогава съм правила, беше по стандарта на моите ученици и отговаряше на потребностите им за конкретното ниво на обучение.

Сега в това отношение има много издания, но всички са по един стандарт и предполагат известна уравниловка и унифицираност на децата.

За мен като учител оценката на господин Братоев беше от голямо значение, защото той дълги години е бил преподавател в някогашното Педагогическо училище, а по-късно и в Института за усъвършенстване на учители.

Изказването на този мъдър, ерудиран човек, насочи разсъжденията по дебата в друга насока.

След това думата поиска госпожа Антония Коева, уважаван нотариус, майка на Цанко, дете, постъпило на шест години в училище. Тя подкрепи казаното от господин Братоев и добави, че в тяхното семейство ученето във Второ основно училище също се е превърнало в традиция и то вече трето поколение. Нейната майка, небезизвестният доктор Мария Коева, също е учила в това училище.

Винаги ще съм благодарна на тези достойни хора.