Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (47) (или за първия учител)

Какво се случва с децата след 4-ти клас?

От раздялата ни изминаха около три години. Тези деца пораснаха и сега са в седми клас. Всъщност те вече не са деца, а прекрасни младежи — юноши и девойки, които в моето съзнание завинаги ще живеят с детските си образи. Срещаме се с тях понякога в училищния двор или в коридорите на училището в интервала между двете учебни смени. Питам ги как се справят с ученето, слушат ли. Някои се усмихват многозначително, други започват да ми разказват за настоящите проблеми на класа и поотделно. От колегите разбирам за слабите оценки, за промените, настъпили с тях, за някои, от които те са болезнени не само в оценките по определени предмети, но и промени, настъпили в характера, изразяващи се в проявление на типичните за подрастващите самоувереност, критичност към околните и света, агресивност, та дори и безразличие към ученето и към забележките на по-възрастните за това… Но нещото, което ми дава надежда е, че те въпреки всички тези промени накуп, не са забравили онзи мил навик да се прегърнем, когато се видим, да се гушнем като много близки хора, но вече само като приятели… След една такава среща си тръгнах към къщи унила от споделеното с моите пораснали ученици. То ме накара да мисля през цялото време, докато се прибера, да разсъждавам и да си задавам все същия въпрос от няколко години насам: Защо децата ни след 4-ти клас рязко се променят като характер, като мотивация за учене, а ценностната им система, създавана през четирите години в началния етап не само не се обогатява, но и като че ли рязко и за кратко време взема други посоки?… Защо нишката с децата ни се къса и защо това се случва толкова рано? Мисля, че незабавно трябва да анализираме тази ситуация и да си отговорим на този и на другите, свързани с него въпроси спешно! Колкото може по-скоро да обмислим за програма за действие. Ето какво предлагам аз като начало:

1. Класният ръководител, който поема 5-ти клас, да преподава дисциплина, която му позволява контакти с децата най-малко два пъти в седмицата.

2. Да се преосмисли учебното съдържание в 5-ти клас, като връзката му с това от 4-ти да е логично интегрирана.

3. Да се организират с родителите лектории по въпросите на възпитанието в пубертета, да се организират консултации с психолози.

4. Да се търсят форми на работа, които да интегрират усилията на родители и учители по въпросите на възпитанието.

Остана най-важното, което не мога да запиша нито като параграф, нито като точка от добре подреден и обмислен план. Това е любовта към децата, изразена чрез лично човешко взаимоотношение с тях и професионализма в работата, изграден на основата на нашето отношение най-напред към нас самите и към децата, които стоят срещу нас на чина и очакват нещо повече от това да получават отлични оценки по предмета ни.

Преди няколко дена, случайно попаднах на интересен филм, свързан с темата за училището и за добрите учители, онези, които оставят след себе си ярка диря, онези, които децата истински обичат и на които искат да приличат. Във филма се разказваше за един млад учител, който нямаше награди и признания, но когото учениците уважаваха и никога не пропускаха часовете му, нещо повече, имаше случаи, в които специално го търсеха за разговор и съвет. Друг негов по-възрастен колега се дразнеше от липсата на достатъчно уважение от страна на учениците към себе си и не разбираше как и с какво този младок е станал любим на всички в училище. Случи се така, че младият учител се разболя и се наложи да отсъства дълго от училище, за да се лекува. Тогава, по неведомите замисли на съдбата, точно на по-възрастния педагог се наложи да успокоява децата да не униват за своя любим учител, а да продължат да изпълняват ежедневните си задължения. С времето, този иначе добър педагог, се сближи с децата и сам си отговори на въпроса защо децата обичат младия му колега така безрезервно. Защото неговите учебни часове протичат в спонтанно, естествено човешко общуване без излишен авторитаризъм, така че учениците да се обогатяват не само със знания от учебната дисциплина, а най-вече от личността на учителя. Това, което възрастният откри и направи като извод за себе си, сподели с учениците и ги мотивира да продължат напред, защото техният любим учител винаги ще съществува чрез тях, защото на всекиго е дал по нещо себе си — знанието, което е преподавал, съветите, които е давал в трудни моменти, топлината и разбира се, любовта, с която ги е дарявал всеки ден, когато е бил с тях. Това ме трогна до сълзи и ме накара да си дам сметка, че сред българските учители има немалко като този от филма, но никой, освен учениците им не разбира за тях. За съжаление, от времето на филма „Сбогом, приятели“ с прекрасния Владимир Смирнов в ролята на обичания преподавател, не е направен нито един филм, в който българският учител да не е карикатура, а достоен човек, с висок интелект и посветен на професията си.