Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (50) (или за първия учител)

Първи учебни часове

Изпитах удоволствие от общуването си с тези деца още в първите учебни часове. Всъщност чувствата ни бяха взаимни, защото четях същото и в техните светнали детски очи. Има някакво специално, трудно описуемо с думи усещане на онзи момент, в който заставаш в първи учебен час пред дете в първи клас. Има някакво приказно, свещено тайнство в първите мигове на общуване и опознаване между детето, седнало на чина, чиито крачета висят, полюлявайки се, защото все още не могат да достигнат до пода, и впереният му взор в учителя, който трябва не само да отговори на всичките му въпроси, но и да го утеши като мама, когато не се справя с нещо, да му даде нужната доза нежност и внимание, което ще го накара утре да се труди по-добре от вчера.

Там, потопени в магията на учебния час, аз и моите малки ученици сякаш дишахме друг въздух, живеехме друг живот, изпълнен с учене и писане на букви, цифри, сричане на първите думи. Това бе началото техния социален и интелектуален живот и те имаха своето детско право да го изживеят красиво и пълноценно, да му се радват от сърце и да го изпълнят с красиво съдържание още с прохождането си в училище. Всъщност право на това има всяко българско дете. Ние, възрастните, сме длъжни да го сторим за тях, както някога други са го направили за нас с много любов и внимание. Ние нямаме право нито като родители, нито като учители да отнемаме на децата това, колкото и висока да е цената му, защото колелото на времето и историята неумолимо се въртят, защото утре тези деца ще пораснат и ще имат свои деца, на които ще трябва да предадат не друго, а вложеното в тях от нас.

Осъзнах това за себе си като контрапункт на фона на обхваналия ни повсеместен нихилизъм. Тези разсъждения ме накараха да погледна на професията си от по-различен ъгъл — не само като функция на обществото, а като посветеност в най-важното в живота на човека — отварянето на детските очи към света. Защото ограмотяването не е само изучаване на букви — този процес трябва да бъде свързан с бъдещите интелектуални потребности на човека за четене, защото съвременните деца все по-малко четат, или въобще не четат. Ако децата ни не четат и не обичат училище, това означава, че някъде ние, възрастните, сме направили огромна грешка. Ние, техните учители, родители, сме мостът, по който те трябва да минат, за да свържат своя и нашия свят. Няма защо да се лъжем — времето е различно, животът — различен и това не се случва за първи път в човешката история. Допуснахме да дадем лошия пример, защото светът на книгите и идеите става присъщ, близък и естествен на едно дете само, когато това е светът в дома и училището му.