Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (61) (или за първия учител)

Езикът, на който говорят децата и възрастните

В края на втори клас в часа по литература анализирахме приказката на Джани Родари „Бриф, Бруф и Браф“, която бързо се превърна в любима на моите ученици. Те пожелаха да я включим в сценария на годишното утро и се заеха да я драматизират. На тези от вас, които не знаят какво означават трите думи, веднага обяснявам, че това всъщност е езикът на децата, който само те си разбират и по изключение разбира и някой възрастен, но той трябва да носи все още в себе си нещо от времето, когато е бил дете. Нерядко са случаите, когато имаме усещането, че с децата си сякаш разговаряме на различни езици, а уж говорим за едни и същи неща. Кога се получава това? Мисля, че приказката на Джани Родари дава отговор на този въпрос по един твърде оригинален и мъдър начин. Възрастните не бива никога да забравят, че и те някога са били деца, преди да станат възрастни. Онзи, в когото все още живее детето, винаги ще съумява да намира общ език с децата. Как да стане това ли? Мисля, че има начин и той е като се вглеждаме по-често в децата и се опитваме да преоткрием себе си в тях, като в същото време им даваме и възможност да разширяват кръгозора си от впечатления както за света, така и от общуването с повече хора.

Наближаваше края на учебната година и предстоеше родителска среща, на която щях да предложа да организираме с класа двудневна екскурзия.

Това е един вид награда за послушание, защото организацията и провеждането на такава форма е голямо изпитание за учителя. Отговорностите са много големи, защото се отнасят за живота и здравето на децата. За всичко това разговарям с тях открито и те обещават както пред мен, така и пред родителите си, че много ще слушат. Всеки момент от екскурзията трябва да е добре обмислен и организиран така, че това да е комплекс от забавление, развлечение и, разбира се, полезно поучение. В такива моменти децата се опознават още по-добре и се сближават, изгражда се детският колектив.

На тази екскурзия посетихме Къкринското ханче, мястото, където е заловен Левски, Плевенската панорама и разгледахме забележителностите на град Ловеч. Няма съмнение, че най-интересният момент за децата беше предстоящото съвместно нощуване. Споделиха с мен, че имат желание да си организират пижамено парти, за което им е нужно моето разрешение. Тъй като никога не бях участвала в подобно нещо, реших да поразпитам в какво се изразява то. Децата ми обясниха, че всички се събират в една от стаите по пижами, хапват по нещо, разказват си разни весели неща — с една дума — забавляват се. Разреших им да си организират пижамено парти, но до 21:30 и после да си лягат. След известно време една от колежките ми казва, че видяла няколко от моите ученици да се събират в една от стаите, като си носели и възглавници. Усетих, че не всичко са ми казали и реших да ги изненадам. Попитах едно от момичетата дали и аз съм поканена на партито, защото ми е много интересно. Събрахме се всички заедно. Разказах им на какви игри сме играли ние като деца като: „Оракуле, оракуле“, „Държави, градове и села“, „Нашата тиква родила“ и др. Децата много се забавляваха, но забелязах, че си шушукаха нещо и крадешком ме поглеждаха. Питам ги дали има някакъв проблем, а те се споглеждат. Най-накрая едно дете ме уведомява, че чакат с нетърпение да си тръгна, за да завършат партито с бой с възглавници. В първия момент реших да проваля плановете им, но после се размислих. Разбрах, че те така или иначе ще го направят. Затова прецених, че е по-добре да съм с тях, за да ги наглеждам? Обясних, че всичко е приятно, когато е на шега и затова нека сме внимателни и добронамерени един към друг. Разделихме се на два отбора и се започна. Не помня откога не се бях забавлявала така. Падна голяма игра и смях до сълзи. Накрая всички се разотидоха по стаите уморени, но доволни. Сигурна съм, че това ще им остане като един весел спомен, още повече че учителката им участва в тяхното пижамено парти, като игра заедно с тях на война с възглавници.