Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (3) (или за първия учител)

Всичко започва с една детска мечта

Откъде всъщност започна всичко? От благоговението на едно тихо и свито момиченце, каквото бях аз, пред неговата първа учителка? От пиедестала, на който баща ми беше поставил учителската професия, и уважението, което той имаше и внушаваше и на мен към хората на знанието и книгата? Или от безкрайната човешка всеотдайност на майка ми, която въпреки умората от напрегнатия трудов ден, отделяше от времето си за почивка, за да ни чете книжки — на мен и на брат ми. Сядаше да пише заедно с нас домашни, като преди това ни задължаваше да правим всичко на чернова, в отделна тетрадка. А вечерите със семейството ми внасяха неповторим уют в моето детско сърце. Майка ми закачаше бял чаршаф на стената и започваше да прожектира едно след друго филмчета с приказки, като условието за това бе да изпием докрай чашите си с топло мляко и жълтък, за да пораснем големи и умни, добри и послушни деца! Така цялото ни семейство, та дори дядо и баба, участваха в своеобразни вечерни семейни кинолектории от онова незабравимо време и коментираха заедно с нас постъпките на героите от приказките — кой е добър, кой лош и защо е така.

А сутрините — те бяха не по-малко интересни и наситени с красиви детски преживявания. Моят ден започваше с мириса на препечен хляб, идващ от запалената вече бумтяща печка и с гласа на незабравимия Апостол Карамитев, мек и ласкав, звучащ от радиото, марка „Орфей“, сложено на специална поставка с бродирано каре. Всяка сутрин в седем без десет той ни събуждаше с поредната разказана от него приказка. Ние с брат ми внимателно я изслушвахме, закусвайки препечена филийка с масло и ароматен липов чай. После се обличахме под зоркия поглед на баба и тръгвахме на училище, проверили по упоритото настояване на майка ни дали сме сложили всички необходими за деня учебници и пособия в чантите си, да не сме забравили нещо и да се изложим в училище! Преди да прекрачим къщния праг, чувахме за кой ли път неотменните думи:

„И… да слушате! Да гледате учителката право в устата! Урокът се помни още в клас!“

А там учителката ни чакаше с най-милата и блага усмивка! Вземаше ръката ми и ми показваше как да свързвам буквите — малки и големи, за да са красиво подредени в тетрадката ми като наниз. Още пазя в сърцето си тази топлина, с която ме милваше и напътстваше. Още чувам в съзнанието си мекия й глас, с който четеше уроците от читанката. Тогава и аз пожелавах да се науча да чета точно като нея, и аз исках да съм учителка като нея, Видка Велкова!

Затова любимите ми детски игри бяха да говоря на куклите си като на ученици и да им показвам с молива показалка новия урок. Образът на моята първа учителка избледня с годините в съзнанието ми, но емоционалният спомен от нейното присъствие най-напред в детския ми, а после в съзнателния ми живот на педагог, с отминаването на годините става все по-ярък! Невероятно, нали? Не всичко може да заличи времето, не всичко в краткия ни земен живот му е подвластно. Откривам, че в човешката памет има все още неизследвани ресурси — като живите и непокътнати спомени — оазиси, съхранили чудодейната сила на положителната детска емоция! В подкрепа на това ми се иска да споделя още нещо много съкровено за мен — мига, когато се разделях с първата си учителка. Изпитвах болка, че се прощавам с любим за мен човек, и инстинктивно осъзнавах, че си отива един прекрасен период — детството ми! Докато съм жива, ще нося в душата си последните думи на моята първа учителка, с които тя ни изпрати:

„Мили мои ученици, когато преди четири години дойдохте за първи път в училище, вие бяхте като малки пухкави пиленца — плахи и неуверени, търсещи помощ и подкрепа от мен. С времето на вас ви пораснаха криле и сега искате да отлетите. Обичам ви много, но не мога и не искам да ви спра, защото вие трябва вече сами да продължите пътя си напред и нагоре.“

На мен много ми се искаше да бъда завинаги с нея, но в този последен учебен ден всички си тръгнаха… Останах в празната класна стая сама с нея и с разтуптяно сърце по детски я прегърнах със слабичките си момичешки ръце. Мисля, че тогава се усетих изведнъж пораснала — знаех, че не мога да спра времето, но мога да мечтая! Тогава осъзнах първата си, истински голяма човешка мечта — че искам да стана учителка като моята първа учителка!

Връщайки времето назад, аз неволно си мисля за детството на моите деца, за детството на учениците, чиято учителка бях, за превратностите на съдбата и времето, което понякога ни се струва, че спира, а понякога ни се изплъзва неуловимо и безследно. Питам се — ще си приличат ли по нещо моите и техните спомени един ден? Дали ще има някое дете, което да ме е запечатало в сърцето си по същия начин, както това се случи някога с мен? Едва ли някога ще го узная, но има нещо, което ме изпълва с трепет и вяра — потребността да споделя преживяното от мен сега и по този начин. Проведох през годините множество уроци, прочетох томове педагогическа литература, участвах в различни образователни експерименти, системи и в какво ли още не. Някои от моите колеги се заеха с нелеката задача да обобщават и публикуват ценен педагогически опит, да пишат статии, помагала, което е много полезно и ценно. Аз също имах какво да споделя и участвах с мои разработки и публикации в няколко педагогически издания, но една част от мен все оставаше неудовлетворена. Интересувах се от новостите, поддържах интелектуално-професионалното си ниво, като успях да защитя и 1-ва ПКС. В чекмеджето си у дома съхранявам колекция от дипломи, свидетелства за завършени курсове, грамоти, което ме радва, разбира се. Но винаги ме съпътстват все същите дежурни въпроси: Прави ли ме всичко това добър учител — такъв, какъвто винаги съм искала да бъда? Носи ли ми пълноценно удовлетворение постигнатото?

Кой има нужда от моите публикации сред купищата педагогически книги, залели книжния пазар? Всички те си приличат, ако не по строго научния стил, то по еднаквостта на идеите, но изказани по различни начини.

Пълноценно ли е в настоящия момент общуването между колеги от нашата учителска гилдия в интернет пространството? Работата с компютъра и новостите, които внесе тази нова информационна технология е не само модерно, практично, но и много интересно занимание, както за нас, учителите, така също и за децата. Въпреки това — защо проблемите ни с подрастващите не само не се разрешават, а стават все по-сложни и заплетени?

Има нещо, което ни убягва в настоящия момент — на нас, педагозите и родителите; нещо се губи някъде в забързани ни ден, някъде между другите толкова на пръв поглед неотложни за правене неща в делничното ни учителско и родителско ежедневие. По-възрастните в такива случаи възкликват с все същите думи, определящи разликата във времето и поколенията като закон:

„Ех, друго беше едно време!… По-добро от сега в много отношения… и… децата бяха по-добри и възпитани… А сегашните?!…“

И аз вече не съм млада на години и се питам дали няма да се присъединя някой ден към хора на изричащите това, относно поколенията?

Ако се вземе предвид логиката на живота, сигурно трябва да се повтори сценарият и с мен? А как не ми се иска, защото това твърдение се свързва не само с кризата в обществото ни и в света като цяло. В дълбокия подтекст на тези думи прозира родителското ни и педагогическо безсилие с несправянето с основните социални задължения, които аз лично бих определила по следния начин:

— да предадем на идващото поколение най-хубавото от постиженията и традициите ни като нация, проектирано в семейството и училището;

— да търсим ефективни средства, с които да предпазим децата си от подмолните камъни на съвремието ни.

„Всичко това звучи много добре на думи, но как да стане?“ — ще продължават да реагират най-песимистично настроените.

Това, което ми подсказва веднага моят вътрешен глас, е: преди всичко, като се научим да обичаме себе си и другите по начин, който би ни помогнал да разберем нас самите и децата, проектирани и определени в условията на новото време!

Това предполага и ние да се учим непрестанно, като показваме това с личния си пример, като поставим децата на първо място в приоритетите си за живота и им отделяме колкото може повече време и внимание. Длъжни сме да го направим, защото няма нищо по-важно на света от тях! Това не са просто нечии деца! Това са нашите деца — на семейството, в което са се родили, на училището, където се учат, на обществото, на държавата, в която растат и ще изкарват хляба си в нея — България!

Това ми идва да кажа като отговор на тези толкова важни за нас, възрастните хора, въпроси. Знам, че някои биха ме упрекнали в повтарянето на клишета, но то, казаното от мен, е преминало през сърцето и опита ми на родител и педагог години наред, обхващащи периоди, белязани с редица промени и преходи, с деца от седем поредни випуска. Това означава, че съм искрена, което значи — убедена в правотата си!

С всяка измината година осъзнавах, че имам да кажа нещо повече не само като педагог, но и като майка, жена — защото онези, неписаните човешки закони, ни задължават нас, хората, да пренесем през времето ценното от опита, който сме придобили, да кажем на идващите след нас поколения онова, което няма да открият в никой учебник. Нека не сме им длъжници поне в това, да разберат, че и ние като тях сме били някога деца със своите игри, че и ние сме преживявали първите трепети на любовта, че преди да станем родители, сме минали по път, сходен с този, по който и те вървят сега. Ето за тези неща бих искала да говоря с вас, които ще прочетете това, не само от позицията на човек, отдаден на професията начален учител. В същото време бих искала да разкрия естеството на тази професия в дълбочина — като начин на социална изява, като начин на общуване с деца и родители, като гражданска позиция — нещо повече — бих искала да говоря за професията начален учител като начин на живот!

От педагогиката научаваме много за това, какво е основното в професията учител. Дидактиката и методиката на обучението са структури на педагогическото знание, което държи основите му. По-интересното за мен обаче е друго — надграждането на знанието от дидактиката и педагогиката, паралелното им развитие със социално-икономическото знание и структури на съвременния модел общество. За пример бих посочила класно-урочната система на Ян Амос Коменски, която не се е променила кой знае колко до настоящия момент.

Но през сърцето и ума на учителя минават много детски, родителски, семейни съдби, уникални преживявания; преплитат се сложни човешки взаимоотношения между възрастни и деца, подчинени на вечното — сблъсък на ценностите между различните поколения.

Мисля, че ние, хората на 21 век, въпреки мощното настъпление на информационните технологии, все повече ще се нуждаем от истински, откровени човешки разговори, от онова топло човешко споделяне, което задвижва със силата на добротата и доверието невидимите за очите, но много мощни регулатори на човешкото поведение. Това е така, защото, преди да сме учители, инженери, лекари — ние сме родители, братя, сестри, ние сме българи — накратко: ние сме обикновени хора като всички по света. Такива, които се раждат, мечтаят, имат нужда да обичат, но най-вече да бъдат обичани и разбирани.

Човекът — устремен в преследване на големи, но нерядко недостижими цели, свързани с търсенията му на отговор по въпроса за смисъла на живота, все повече затъва в усилията за материалното си оцеляване в битието. Смятам, че така всъщност пропилява не само ценно време, но пропуска по моему най-същественото, солта на живота — наглед дребните, обикновени човешки истории от ежедневието, в които нерядко са заложени големите, истински ценните житейски поуки. Нали и приказките са се създали по този начин — от обикновения живот, но пречупени през индивидуалността на всеки от нас и пренесени през времето.

Затова са достигнали до наши дни. Оцелели са през годините, защото са носители на ценен човешки опит, разказан по мъдър, но достъпен и интересен начин.

Затова реших да ви разкажа моята история, в която всичко, което се е случило, е истинско — с истински герои, с истински преживявания! И ако някой разпознае себе си в епизод от моя разказ, или намери разрешение на педагогически или родителски казус — значи съм успяла и съм на верния път, водещ мен и моите човешки послания към точния адресат!