Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (44) (или за първия учител)

В детската обич е скрита частица от нас

Един ден непознат мъжки глас ми се обади по телефона. Попита ме със Соня Рачева ли разговаря в момента и на посочения домашен адрес ли съм в момента? Отговорих му, че съм си у дома, и след това се упрекнах в непредпазливост. Усмихнах се на себе си и си дадох сметка, че тази моя спонтанна реакция означава на езика на самотника, че много съм закопняла за разговор.

След няколко минути се позвъни на вратата. Отидох и плахо отворих. Насреща ми стоеше едър мъж с обемист пакет. Увери се, че аз съм получателката, накара ме да се разпиша, пожела ми весели празници и си тръгна. Аз се добрах до стаята си с пакета. Сложих го на масата и не смеех да го отворя. При мен дойдоха и моите, вече пораснали синове — прекрасни момчета, които много ме радват. Те бяха по-нетърпеливи от мен да отворим пакета. Заехме се с това свещенодействие, като бързахме да ускорим момента на откриването и да разберем какво има вътре и кой го праща. Само след секунди извадих най-напред една по-малка кутия, в която имаше толкова картички и писма, колкото са децата в 3 „в“ клас!!! После изваждам и отварям по-голямата кутия, в която намирам красива нощна лампа. И тъй като аз кръщавам с моята емоционалност всеки, дори най-мъничък предмет — веднага поставих име на подаръка — Вълшебната лампа на Аладин.

Зачетохме с моите момчета писмата и картичките на глас. В това време в стаята влезе и майка ми, която ми оказваше неоценимата си помощ в кухнята. Събрахме се цялото семейство и така прочетохме на глас всяка една картичка и писмо, изпратени до мен от децата в моя клас. Милите ми те! Майка ми плачеше безмълвно от вълнение, а големият ми син каза с разтреперан глас:

— Мамо, тези деца много и искрено те обичат…

А малкият, който всъщност вече не беше никак малък, а висок строен младеж в гимназията, ме прегърна и каза:

— Мамо, много се гордеем с тебе! Ти си нашата страхотна мама Рачева!

Тези мигове бих определила като едни от най-щастливите в живота си! Никога няма да забравя радостта и щастието, което ми подариха моите ученици!

На следващия ден на гости ми дойде моя близка приятелка, а аз още от вратата започвам да се хваля какво ми се е случило предния ден. Тя няма търпение да й покажа писмата и любопитно зачита. После вдигна глава и ми каза:

— Вярно е, че вие, учителите, давате много от себе си, но много и получавате. Дори само заради преживяването на един такъв момент, си струва да си учител! — прави извод моята приятелка, която по професия е икономист.

Мили мои, благодаря ви за това, че ми помогнахте да оздравея по най-красивия начин — вашите детски песни и чистата ви, неподправена обич!