Соня Георгиева Рачева
Здравейте, ученици! (53) (или за първия учител)

Традициите, пренесени в училище

Така минаваха дните един след друг. Изпратихме златната есен. Децата често заставаха до прозореца и ги чувах да си говорят, че чакат с нетърпение да падне първия сняг. Когато не можеха да играят по график във физкултурния салон, организирахме така наречените „тихи игри“ в класната стая. Бяха донесли в училище старите си детски одеяла от къщи, които постилаха на пода на празното пространство край прозореца, и играеха задружно както с любимите си играчки, така и на други интересни игри като: „Домино“, „Черен Петър“. Това внасяше уют и класната ни стая наистина се превръщаше в наш общ дом, където на всички ни беше приятно. Когато чуеха звънеца да слага край на заниманията им и станеше време да ги изпращам, чувах да казват:

— Госпожо, не може ли да останем още малко, не ни се прибира! Някой дори подхвърли:

— А не може ли направо да спим тука и утре сутринта направо ще сме готови за часа!

Аз се радвах, че на децата им харесва да са в училище. Направих неволна асоциация с времето, когато в българското семейство е имало много деца и вечер всички заедно са сядали край домашното огнище. Не са имали телевизия, телефони и други технически средства, с които да се развличат, но там, край огъня, всички били заедно и споделяли всеки ден този миг, който ги определял като едно неделимо цяло. Тези мисли породиха в мен идеята да се съберем всички заедно — деца, учители и родители и да отбележим Коледния празник, но не някъде другаде, а в класната стая, мястото, което по духовен начин обединяваше всички нас. Родителите не само се бяха опознали за изминалото време от 15 септември — някои от тях вече се бяха сприятелили. Всички заедно бяхме станали едно голямо, задружно семейство. Затова, когато споделих идеята си за отпразнуване на Коледа в духа на старите ни български традиции, тя не само бе приета с одобрение, но без да губим време, всички се заехме да я осъществим.

Класната ни стая стана неузнаваема. Всички чинове бяха изнесени в коридора, а на тяхното място застлахме домашно изтъкани шарени черги. На малката масичка в средата подредихме коледната пита, колачета, пуканки, ошав и други постни ястия. Майката на Цветомир донесе няколко автентични български народни носии, които подредихме в специален кът. На мен толкова ми хареса това женско облекло от едно време, че се премених в един от сукманите. Така аз се превърнах в стопанката на нашия необикновен училищен дом. След празника моя добра приятелка, шеговито ме определи като Малката стопанка на голямата къща. Момчетата ги бяхме пременили като коледари — освен че бяха облечени в народни носии, те имаха геги, с които тактуваха на песента „Станенине, Господине“ и торбички, в които да събират коледните дарове. Всички деца от класа имаха своя роля и участие в програмата — Снежен човек, Врабче, останало с децата през зимата, Снежинки балеринки, Коледна звезда. Класната ни стая се беше превърнала в едно приказно място, сътворено сякаш с вълшебна пръчица, а героите бяха истински — това бяхме ние.

След като тържеството свърши и всички си отидоха, аз и няколко жени от помощния персонал подредихме отново чиновете, защото следващия ден беше последният учебен преди коледната ваканция. Както винаги отидох на училище рано сутринта, преди децата. Отключих стаята и влязох. Седнах на бюрото и се вгледах в чиновете, детските рисунки… Запитах се: На какви ли истории с деца са били свидетели тези стари, вековни стени? Колко мигове с човешки преживявания е попил всеки кът, а сега са само мълчаливи свидетели! В миг вратата се отвори и в стаята боязливо пристъпиха няколко деца. Те се стъписаха като че ли невидима стена ги беше спряла да пристъпят по-напред. Всички възкликнаха едновременно:

— А, къде ни е стаята от снощи?

— Къде е изчезнало всичко? Няма ги чергите, няма ги трикраките столчета!

Надойдоха и другите деца. Стояха прави и се чудеха. Тогава аз има казах:

— Деца, седнете, имам да ви кажа нещо много интересно!

Децата заеха местата по чиновете си и притихнаха. А аз им разказах приказка, не от книжка, а тяхната!

— Деца, с нашата класна стая беше направено коледно вълшебство, което беше само до полунощ! Точно в 12 дойде Добрата фея и превърна нашата стая отново в учебна, с чиновете и всичко останало.

— Това да не е онази фея от приказката за Пепеляшка, дето винаги идва в полунощ? — попита някой.

— Не, това сигурно е някоя друга?! — допълни друг.

— Деца, знаете ли защо тя е Добрата фея?

— Защото прави чудеса.

— Защото е от добрите!

— Деца, тя посещава само онези, които вършат добри неща, като вас! Затова им подарява такива вълшебства, дори и в класната стая.

— Ще дойде ли пак?

— Разбира се!

— Тя каза ли ви?

— Каза ми, че имам най-прекрасните ученици!