Кевин Андерсън
Метален рояк (92)

92.
Патрик Фицпатрик III

Ветровете на Голген бяха студени като смъртта и Патрик пристъпи, за да ги срещне. Не носеше окови. В крайна сметка къде би могъл да избяга? Чувстваше се изгубен, изоставен, ала колкото и странно да бе, доволен и облекчен. Беше признал престъпленията си, а скитниците щяха да изпълнят своето традиционно — и доста мелодраматично — наказание. Нямаше нужда от повече думи. Не бе очаквал да получи опрощение, макар и да се надяваше Зет да му прости. От друга страна, след като го изкараха на палубата и видя безкрайното небе отдолу, реалността пробуди в него ужас, който виеше с гласа на вихрите в бездната.

Откъдето и да го погледнеше, цялото това приключение си беше глупашка постъпка. Можеше да си остане в имението на баба си. Можеше да заеме синекурна длъжност в ЗВС и да изгради политическа кариера. Както искаше баба му. И макар често да я разочароваше, тя все пак искаше най-доброто за него. Но Патрик бе избягал от старата Мадам Брадва и бе дошъл с яхтата й при Зет.

Е, беше открил момичето, което обичаше. А сега щяха да го накарат да скочи към смъртта си, а прекрасната му любима, която държеше сърцето му, не бе казала нито дума.

Патрик беше пристиснат в ъгъла. Беше късно да бяга, а и нямаше желание. Беше изгорил мостовете зад себе си.

Той вдигна глава. Косата му се вееше пред лицето.

Присви очи и се вгледа напред. Кондензаторните атмосферни полета бяха изключени и палубата беше отворена към празните небеса. Дел Келъм и останалите шефове на мините застанаха пред него.

Борис Гоф се бе върнал от Терок. Бинг Палмър стоеше до Дел Келъм. По лицата им Патрик можеше да разчете гняв, гузност, задоволство и неловкост. Може би в действителност те не желаеха нещата да завършат така. Патрик определено не искаше.

— Мога да направя повече за вас и да изкупя стореното, ако ме оставите да живея — каза той. — Но няма да моля за пощада.

— Законът е закон — отсече Келъм.

Патрик кимна, после заговори за неща, които всъщност не го вълнуваха, но изричането им то успокояваше по странен начин.

— Бих се радвал, ако някой върне кораба на баба ми.

И направи крачка напред, както му бе наредено. Погледна Келъм, който стоеше като истукан. Зет също бе тук, но избягваше погледа му. Как му се искаше да види страдание в изражението й, някакъв проблясък на съжаление! Искаше му се тя да се хвърли към него и да откаже да го пусне. Но знаеше, че това няма да се случи.

— Патрик Фицпатрик III, знаеш защо си тук — каза Келъм с ясен глас.

Патрик пое дълбоко дъх и се вгледа в широката метър пътека, мост към празнотата.

— Така да бъде.

Трябваше да пристъпи напред и доброволно да скочи към дълбините на Голген, макар и да не бе убеден, че ще има смелостта да го стори.

Небето от облаци изглеждаше неспокойно, дори гневно. В ума си Патрик прехвърли грешките, които бе направил, и последиците от тях. Скитниците сигурно разполагаха с начин да го изтикат през ръба, но той нямаше да допусне да изглежда като страхливец, нито да моли за милост. Не и пред Зет. Направи крачка по дъската. Внезапно му се зави свят. С горчивина си помисли, че ще е глупаво, ако падне от пътеката по невнимание.

Пое си дъх и погледна Зет за последно. Лицето й беше бледо, устните й стиснати. Очите й проблясваха, сякаш от сдържани сълзи. Това поне му даде сила. Пътуването му дотук не беше изцяло напразно.

— Приемам наказанието — заяви той. — Знам, че причиних много болка. Затова правя тази съдбовна крачка с надеждата смъртта ми да донесе мир на онези, които съм наранил.

Зет издаде звук, подобен на потиснато ридание. Извърна се настрани и дългата черна коса закри лицето й.

Патрик направи още една крачка по дъската. Застаналият на перилата Келъм изглеждаше потиснат от онова, което се налагаше да стори. Патрик не се сърдеше на бащата на Зет. Водачът на клана беше попаднал в капана на собствените си правила и убеждения.

Патрик прочисти гърлото си.

— Недей да ме мразиш повече, Зет.

Замисли се дали да й каже, че я обича, но въпреки че щеше да е искрен, тя можеше да реши, че това е опит да предизвика съчувствието й. Освен това Зет наистина вярваше, че той заслужава наказанието си, и да признае любовта си сега щеше да е жестоко. Не, нямаше да го направи. Продължи пътя си по дъската. Погледна вляво и вдясно. Небето изглеждаше бездънно. Дел Келъм прехапа устни. Другите небесни миньори изглеждаха неспокойни и напрегнати, сякаш не знаеха дали трябва да празнуват, или да тъжат.

Патрик направи още една крачка. Съзнанието му се замъгли. Още една стъпка. Краят на дъската беше пред него. А после щеше да пада вечно.

Гласът зад него звучеше като песен на ангел.

— Почакай, спри!

Стъпалата му замръзнаха, сякаш магнитно поле ги бе приковало към дъската. Не погледна назад, а се вгледа във вихрещите се облаци, които сякаш го очакваха.

— Почакай! — Беше гласът на Зет. — Добре, ще говоря от негово име. Не го екзекутирай. Няма да се извинявам, но… той съжалява за стореното. Нека изкупи вината си по друг начин. В името на Пътеводната звезда, не мога да гледам как умира!

Коленете на Патрик омекнаха. Ако припаднеше, щеше да падне от ръба.

— Спаси живота му, татко, моля те.

Патрик се обърна и видя Зет да стиска ръката на баща си. Изглеждаше по-красива отвсякога, макар и да я виждаше през сълзи.

— Не бъди упорит, татко. Знаеш, че това е неправилно. Остави го да се върне.

Келъм вдигна ръце.

— Е, добре. Всички чухте. Скитник се застъпи за него. Дръпнете го от дъската. — И с огромно облекчение якият мъж промърмори сякаш на себе си: — Крайно време беше, по дяволите. Колко още очакваше да продължавам с този фарс?

Патрик пристъпи към Зет, а тя го прегърна и го придърпа до себе си. Той се вгледа в бездънните й черни очи.

— Не очаквах да ме защитиш, наистина.

— И не възнамерявах. Реших го в последния миг. — Тя се отдръпна и сложи ръце на кръста си. — Дано да си струва.

Келъм се приближи към тях.

— Знаех си, че ще размисли. — И се ухили на дъщеря си. — Доста време ти отне обаче, достатъчно, за да хванем язва. Кой знае какво си причинила на този млад човек, като го измъчи така!

— Измъчила съм го? Та той беше осъден на смърт! Аз го спасих.

— Не е вярно, скъпа моя — поклати глава Келъм. Патрик премести поглед от Зет към баща й, който изглеждаше доволен от себе си, сякаш ставаше въпрос за някаква шега. Келъм намигна на Патрик.

— О, хайде стига. Просто чаках дъщеря ми да се осъзнае. Бях подготвил скутери с мрежи. Щяха да те хванат, ако паднеш.

Патрик не знаеше дали да прегърне, или да удари водача на клана. Зет се вгледа злобно в баща си, но не пусна младежа.

— Все още си на изпитателен срок, да знаеш.

Патрик не разбра дали говори на него, или на баща си.