Кевин Андерсън
Метален рояк (107)

107.
Антон Коликос

Антон никога не бе виждал Вао’сх толкова развълнуван. Лицето на паметителя бе почервеняло от вълнение.

— Магът-император смята да отиде на Терок! Предполага се, че ще поиска прошка за това, което илдирийците са направили на Добро.

Самото пътешествие беше нова странност според илдирийците. По традиция молителите идваха при мага-император, Магът-имрператор бе по-велик от всички останали владетели и не биваше да пътува, за да се срещне с по-нископоставен според разбиранията им крал. И със сигурност магът-император не се извиняваше никога и за нищо.

Но времената се бяха променили.

— Дързък ход! — каза Антон. — Може би глупав. Само историята ще покаже.

Бяха в залата на паметителите, където по стените се закачаха новите диамантени плочи. Писарите бяха заети да изсичат новите думи, да ревизират стих след стих според новата информация, която им бяха предоставили Вао’сх и Антон. Макар отначало Антон да бе въодушевен и развълнуван, че се връща към истинската си работа — превеждането на Сагата, сега очите му бяха възпалени от непрестанното четене и писане. Спомни си как бе зубрил за изпити като студент, как бе репетирал устната си защита, как бе преправял дисертацията си на няколко пъти, преди да получи докторската степен. Но това сега бе много по-напрегнато. Двамата с Вао’сх интерпретираха и променяха цяла една история.

Поправените панели включваха нецензурирани извадки от епоса; освен това се изтриваха умишлено съчинените заблуди. Историята за огнената треска, отнесла всички паметители, бе заменена с мрачната истина за тяхното убийство, извършено, за да може магът-император да редактира историята. Бе добавена истината за разплодителните лагери на Добро, за смущаващата война с лудия губернатор Руса’х, дори тайните преговори на Джора’х с хидрогите. Илдирийците все още не можеха да преглътнат, че истинската история не е нито толкова приятна, нито толкова героична.

Макар главният писар Ко’сх и някои по-закостенели личности да продължаваха да протестират тихомълком, новото поколение паметители вече учеше ревизираната Сага. Неколцина стари историци, които също бяха приели да научат наново запомненото, изхвърляха дискредитираните истории от разказите си. Промените щяха да се наложат, но щеше да отнеме време.

А сега магът-император заминаваше.

— Предполагам, че ще остане да го замества престолонаследникът Даро’х? — каза Антон. — Има ли такова нещо като „действащ маг-император“?

Вао’сх сви рамене: имитираше жеста, който Антон толкова често използваше.

— Да, Даро’х ще остане, а и Язра’х ще е тук, за да защити Илдира и престолонаследника, ако се наложи. Междувременно адар Зан’нх ще закара бежанците от Челдре на Добро, както обеща магът-император. — Вао’сх се вгледа в приятеля си. — Но не съм ти казал най-важното, паметителю Антон. Ние ще напишем историята. Ти и аз. Магът-император Джора’х нареди да отидем с него и да запишем съвсем точно каквото видим и чуем.

Антон отстъпи назад, кракът му закачи парче от счупен панел…

Вао’сх продължи ентусиазирано:

— За да е по-бързо пътуването, магът-император ще вземе само церемониалния боен лайнер със сто стражи и съветници, както и нас двамата. Нира вече съобщи на Терок, че идваме.

Антон реши да събере бележките си и да ги вземе със себе си, с надеждата да успее да предаде копие от направеното дотук по някой търговец на Терок. Трудът му сигурно щеше да предизвика сензация, а изследователите щяха да са във възторг от новата информация. Стига да получеше полагаемото му се признание, Антон нямаше нищо против. Работата му с илдирийците изобщо не бе завършена и той възнамеряваше да остане с тях.

Погледна другите паметители в залата; някои се мръщеха скептично пред новите диамантени плочи.

— Ами да идем да си съберем багажа.