Кевин Андерсън
Метален рояк (36)

35.
Адар Зан’нх

Докато Слънчевият флот бомбардираше черните роботи, адар Зан’нх се погрижи за запазването на останките от Секда — надяваше се някой ден илдирийците да възстановят своя курортен свят. Не се поколеба обаче да унищожи всички кошерни тунели, полуготовите бойни кораби и постройките, които бяха издигнали роботите.

Черните кликиски машини бяха планирали масова офанзива. Срещу хората? Срещу илдирийците? Зан’нх не се интересуваше особено. От горчив опит бе разбрал, че на предателските роботи не може да се вярва. Магът-император му бе наредил да овладее Марата като част от възстановяването на целостта на Илдирийската империя и той нямаше да си тръгне, преди да е изпълнил задачата си.

Първите два бръснещи полета на бойните лайнери изпепелиха вкопаните в земята плазмени оръдия. Димящи кратери и срутени подпори отбелязваха мястото, заемано от частично сглобен кораб. Извитите греди се втечняваха от топлината и се сипеха като зърна от окосена пшеница. Стотици черни роботи лежаха разрушени на земята.

Мащабната атака обаче явно не бе нанесла достатъчно поражения, за да утоли жаждата на Язра’х за битка, така че щом реши, че роботите са достатъчно смазани, за да не представляват сериозна опасност, адарът пусна сестра си да се развилнее.

— Върви прочисти останалите! И ни донеси победа. Внимавай все пак обаче.

Зъбите й проблеснаха в свирепа усмивка.

— Ще унищожим тези предатели до последния! А нашите паметители ще ти разкажат как, когато се върнем, адаре!

— Сигурна ли си, че трябва да вземеш и тях? Те не са воини.

— Ние сме наблюдатели. — Вао’сх го каза малко принудено, но искрено. — И трябва да сме там, за да наблюдаваме.

Адарът се възхищаваше на ентусиазма на Язра’х. Когато бе по-млад, се бе обучавал в двубои срещу свирепи воини и умели дуелисти. Можеше да се защитава с огледален щит и да убива с кристална катана, с лазерен пистолет или с голи ръце. Но освен това можеше да командва армади от кораби и да отгатва намеренията на врага в космическите схватки. Трябваше да е едновременно стратег и водач, докато сестра му можеше да си позволи да се бие на по-ниско ниво. Част от него завиждаше на Язра’х заради опиянението на битката, но пък всеки илдириец имаше собствено място и трябваше да следва дълга и съдбата си.

Така че той остана в командното ядро да наблюдава битката. Щом катерите се спуснаха на Марата, илдирийските бойци изскочиха и се пръснаха с готови оръжия. Натъкнаха се на ожесточена съпротива почти веднага. Първоначалните бомбардировки бяха осеяли земята с много поразени екзоскелети, други роботи бяха напълно разтопени в черни локви. Но неочаквано голям брой невредими роботи изпълзяха от подземни тунели, които не се бяха сринали. Какво правеха тук? И защо на Марата?

— Кликиските роботи оказват съпротива — предаде Язра’х. — Но нашите оръжия са повече от достатъчни.

Експлозии изпълниха екраните в командното ядро.

— Адаре — извика операторът и го стресна. — Току-що получих сигнал от дългообхватните сензори. Идват кораби. Непозната конфигурация.

Зан’нх откъсна поглед от наземната битка.

— Кораби? Дай увеличение.

Страхуваше се, че роботите може да са извикали подкрепления. На Земята бе видял много кораби на ЗВС, отвлечени от черните машини.

— Подгответе се да нападнете с всички оръжия.

Но скоро видя, че това не са човешките манти или дреднаути. Не бяха и други роботи.

Непознатите съдове се приближаваха. Бяха толкова огромни, че без проблеми биха могли да се справят със септата на Слънчевия флот. Бяха всъщност безбройни срастъци от по-малки съдове, преплитащи се геометрични форми. Комуникационните честоти се изпълниха с тракащи и писукащи звуци и офицерът на Зан’нх се оказа достатъчно съобразителен да ги пусне през древните превеждащи протоколи.

— Това е кликиски сигнал, адаре! — Преди безброй години черните роботи бяха показали на илдирийците как да разтълкуват езика на създателите си. Тези преводачески възможности не бяха употребявани хилядолетия, но се пазеха стриктно.

— Но кликисите са изчезнали.

Сякаш за да опровергае твърдението на Зан’нх, огромно същество с шипеста черупка и сегментирани крака заговори от екрана; явно предполагаше, че илдирийците ще го разберат.

— Засякохме присъствието на наши роботи тук. Дойдохме да ги унищожим.

Зан’нх се окопити и отговори:

— Значи имаме една и съща цел. Вече поразихме кошера, обезвредихме защитите им и унищожихме корабите, които строяха. — Помъчи се да си спомни нещо, свързано с древната раса. Ех, ако Вао’сх беше тук, а не на повърхността… Паметителят щеше да знае. — Кликисите и илдирийците никога не са били врагове.

Насекомовидното същество изтрака и изписука, а транслаторът предаде с равен глас:

— Ще открием всички останали роботи. Нашите воини ще ги разкъсат на парчета.

Гигантският кораб-рояк се разкъса на стотици части. Освободените кликиски капсули полетяха покрай бойните лайнери на адара, сякаш те не съществуваха, и се устремиха към Марата като гневни стършели.

— Почакайте! — предаде адарът. — Много илдирийски войници са на земята. Те не са ваши врагове. Те също се бият с черните роботи. Погрижете се да не пострадат от кръстосания огън.

— Наредете им да не стоят на пътя ни — каза кликисът и прекъсна връзката.

Зан’нх се обърна към свързочния офицер.

— Свържи се веднага с войниците. Предупреди Язра’х, че кликисите идват.

 

 

36.

Натон

 

Градината на лунните статуи бе едно от малкото места, които председателят Венцеслас бе позволил на Натон да посещава. Тук той можеше да диша чист въздух и да усеща топлината на ярките слънчеви лъчи по кожата си. Ханзата го държеше далече от фиданката му вече почти две седмици. Не получаваше вести от Терок, не можеше и да съобщи какво се случва с него. Беше отрязан.

Тук поне можеше да прекарва времето си сред цветята и папратите, които обграждаха статуи на герои и стилизирани изваяния на абстрактни понятия. Крал Джордж бе създал тази градина, като бе предложил състезание между скулпторите за привилегията творбите им да бъдат изложени в новопостроения Дворец на шепота. Алени рози цъфтяха около изящна хромирана творба от лъскави синусоиди и кръгли огледала. Проблясъци танцуваха в очите на Натон — оформените като мьобиусови листове висулки изкривяваха светлината. Структурата, по ирония, беше наречена „Променлива истина“.

Обикновено, когато Натон беше сред статуите, плетовете и цветните лехи, винаги имаше по неколцина стражи. Този път обаче беше съвсем сам.

Чу гласове, погледна и видя Сарейн и капитан Маккамон; говореха разгорещено. Реши, че са дошли да го търсят, но и двамата сякаш нарочно не поглеждаха към него. Минаха зад близкия плет от хибискус, чиито фунийки искряха в червено, и продължиха да говорят на висок глас, макар сигурно да бяха наясно, че Натон е съвсем наблизо. Той се почувства като подслушвач в нескопосано нагласена пиеса.

— Терок е моята родна планета и тази инвазия е незаконна — заяви разпалено Сарейн. — Ханзата не може просто да нареди на ЗВС да нападнат. Ако председателят Венцеслас продължи да следва този план, трябва да предупредим крал Питър и кралица Естара.

— Но как? — Маккамон сякаш бе репетирал репликите си. — Председателят вече е събрал корабите си. Чух го да дава заповед на адмирал Уилис. Атакуващите сили ще излетят най-късно до пет дни.

Натон се намръщи. Нападение срещу Терок? Дори председателят не би посмял да предприеме нещо толкова дръзко и глупаво. Но като се замисли, разбра, че се самозалъгва. Базил Венцеслас със сигурност щеше да посмее.

— Базил няма да се откаже — каза Сарейн. — Може би да помолим някой търговец да достави съобщение? Някой бърз куриерски кораб?

— Това ще отнеме дни. Няма начин да изпратим съобщението по-бързо.

Натон мълчеше. Намерението им не можеше да е по-очевидно. Трябваше да могат да отрекат, че са говорили с него, и вероятно това бездарно представление беше най-доброто, което им бе хрумнало. Но той не можеше да изпрати съобщение, освен ако не стигнеше до фиданката си. Вече знаеше, че я държат в оранжерията на кралица Естара. Дали и това не бе излязло нарочно от устата на капитан Маккамон?

Цялата постановка бе толкова нагласена, че не беше за вярване. Подозрението го накара да свие устни. Председателят беше лукав мъж, готов да направи всичко, ако то съвпада със странната му представа за „правилно деяние“. Ами ако беше капан и Маккамон и Сарейн се опитваха да го прилъжат да действа отчаяно. Но с каква цел? Не можеше да се вярва на председателя, но все пак той беше предвидим. Нямаше никакъв смисъл.

Натон знаеше, че капитан Маккамон е верен на Питър — бе предавал негови съобщения чрез зеления жрец дори когато това явно противоречеше на желанията на председателя. А Сарейн беше сестра на кралицата и макар да бе напуснала Терок отдавна, Натон не вярваше, че би предала собствената си планета, независимо че бе отявлена съюзничка на председателя.

Замисли се дали да не се изправи пред двамата и да поиска обяснение, но реши да приеме новините им за верни. Не можеше да допусне председателят да нападне Терок. Трябваше да се добере до оранжерията на кралицата.

 

 

Беше късно през нощта. Един страж, както винаги, стоеше на пост до отворената врата на покоите му. Натон медитираше, обмисляше възможностите си, изчакваше. Не можеше да надвие трениран страж.

Микрофонът на стража избръмча и Натон чу някаква неразбрана, но рязка заповед.

— Да, сър? — каза стражът. — Слушам. Идвам веднага.

Хвърли поглед към зеления жрец и напусна поста си.

Натон отиде до вратата и надникна нервно в коридора. Предположи, че това е част от плана на Сарейн и Маккамон — какъвто и да бе той, — и изскочи от стаята. Беше ходил в оранжерията на Естара няколко пъти, но не и след като кралят и кралицата бяха избягали. Със смарагдовата си кожа и ярките татуировки, облечен в оскъдните дрехи на зелен жрец, трудно би останал незабелязан. За негово щастие по това време на нощта съвсем малко хора кръстосваха Двореца на шепота.

Срещна някакъв работещ до късно бюрократ с купчина документи в ръце. Мъжът примигна изумено, но Натон се шмугна в един страничен коридор и ускори крачка. Размина се с група чистачи, които го зяпнаха, сякаш никога не бяха виждали зелен жрец. Някой скоро щеше да обяви тревога. Нямаше много време.

Затича се и се изкачи по стълбището, хукна по коридора. Босите му крака шляпаха по хладния под. Завладя го странно чувство.

Най-накрая стигна до оранжерията. През стъклените панели се процеждаше светлината на нощното небе. Миришеше на пръст и някакви химикали. Веднага забеляза, че има нещо сбъркано в папратите, цветята и цитрусовите дръвчета. Всички растения от Терок бяха изтръгнати от корен и оставени да гният, като трупове на бойно поле.

Спря и подуши. Върху растенията бяха излети разяждащи химикали. Това беше дело на председателя, начин да накаже кралица Естара, като унищожи нещо, което тя обича. Подобно целенасочено опустошение като убийството на толкова деликатни растения бе толкова ужасно, толкова… зло.

Но фиданката… Фиданката беше все още жива! Някой — вероятно капитан Маккамон — бе поставил дръвчето на място, където можеше да получава достатъчно слънчева светлина през деня. Листата изглеждаха здрави, тънкото златисто стъбло беше право. Той се приближи с бърза стъпка.

Внезапно чу стъпки в коридора и лампите светнаха. Груби приближаващи гласове говореха:

— Фиданката е в оранжерията, побързайте!

Натон изтича, прегърна световното дръвче и погали листата. Гласовете отекваха все по-близо. Той забързано заговори по телевръзката. Каза на малкото дръвче всичко, предупреди за надвисналото нападение над Терок, обясни, че го държат като затворник и че е бил откъснат от телевръзката. Избълва тази информация в ума на световните дървета, за да могат да я научат всички зелени жреци, независимо къде са.

Въоръжени мъже влетяха в оранжерията. Натон не познаваше никого от тях, никой не беше от стражите на капитан Маккамон. Зеленият жрец вдигна саксията и я прегърна. Нямаше да я пусне. Нямаше значение какво ще направят тези мъже — те бяха закъснели.

Въпреки това те вдигнаха оръжията си и стреляха. Пръснатата саксия падна от ръцете на Натон. Фиданката се прекърши. Натон гледаше невярващо как пада на пода.

Капитан Маккамон се втурна в стаята и изкрещя:

— Спрете!

Но мъжете бяха получили друга заповед. И макар Натон да вдигна ръце в знак, че се предава, откриха огън.