Кевин Андерсън
Метален рояк (143)

143.
Дейвлин Лотце

Все още дишаше, когато кликиските воини го завлякоха в залата на новото люпило. И продължаваше да се бори, защото не беше научен да се предава. Бе обзет от мрачна решителност, а не от отчаяние. Беше замаян от загубата на кръв. Кракът му бе счупен, както и няколко от ребрата му. Острата болка, когато вдишваше, му подсказваше, че е точно така.

Кликисите го довлякоха в мрачната бърлога. Залата на люпилото напомняше на Дейвлин за вонящото леговище на дракон. Но той не беше рицар с блестяща броня. Едва можеше да пълзи. Задърпа се, опита се да се освободи. Кръвта по ръцете и гърба му го бе направила хлъзгав и войниците го стиснаха по-силно с назъбените си крайници.

Един от огромните дарители влезе след тях. Макар да бе с отличителните тигрови райета, тялото му бе различно от телата на предното поколение, леко променено, за да е по-човешко — но не и по-добронамерено. Последваха го още двама и Дейвлин осъзна какво ще последва.

Люпилото на Ларо беше спечелило сблъсъка и победоносните дарители бяха прекарали часове в поглъщане на генетичен материал от вражеските войници. Сега и осемте бяха опръскани със засъхналата слузеста кръв на насекомите.

За да спечели кошерните войни, люпилото на Ларо трябваше да увеличи отново броя на бойците си. Макар последното делене да бе станало сравнително скоро, след като предишните дарители бяха погълнали колонистите на Ларо, новата вълна кликиси съзряваше бързо и поглъщаше всяка троха налична храна. Новото люпило се бе разраснало с нечувана бързина и сега трябваше да продължи разпространението си.

И Дейвлин щеше да е част от храната. Воините го хвърлиха безцеремонно на пода. Дарителите го задърпаха по неравната повърхност.

И той видя люпилото.

Кошерният ум бе ужасяваща разплута маса от отделни части, като буци ларви, полазили разлагащ се труп. Огромна маса личинки оформяше тяло, което заемаше центъра на залата като абстрактна скулптура. Люпилото помръдна и нещо подобно на глава се надигна и се обърна към Дейвлин.

Някаква зловеща, неразбираема интелигентност струеше от тази движеща се маса.

Люпилото сякаш знаеше точно кой е Дейвлин Лотце, знаеше всичките му тайни. Възможно ли бе това да е остатъчна памет от колонистите на Ларо? Дори да беше така, той не очакваше милост. Опита се да се изправи, но не можа да се задържи на счупения си крак.

— Какво искаш от мен? От нас?

Залата бе изпълнена с жужащ, тракащ звън, сякаш бе сред облак скакалци. Не получи отговор, поне не такъв, какъвто можеше да разбере. Жуженето се усили. Кръвта му капеше по пода. Оставаше в съзнание единствено с усилие на волята.

— Какво искаш? — извика отново.

Мислите на кошерния ум го блъснаха като силен вятър. Черепът го болеше. Зад него работниците писукаха и стържеха, изливаха смолиста слуз на вратата, за да го зазидат в залата с дарителите. Дарителите застанаха мирно, в очакване.

Дейвлин се опита да изпълзи настрани, но нямаше накъде. Отказа да приеме, че е безполезно.

— Хората не заслужават такава участ. Никога не сме били ваши врагове. Разберете ни, преди да се опитате да ни унищожите, защото ще се борим с вас.

Огромната маса, която оформяше туловището на люпилото, започна да се разпада. Хиляди личинки — ларви на различните породи — се спуснаха надолу. Люпилото загуби формата си и се превърна в обезумяло множество. Гладните личинки запълзяха към Дейвлин.

Но първо се срещнаха с пасивно приемащите ги дарители. След като изядяха раираните дарители, личинките щяха да пораснат големи чудовища, малко по-различни от предишното поколение, по-силни и по-агресивни. В момента бяха малки и слаби.

Дейвлин заблъска с юмруци личинките, които пълзяха към него, размазваше ги по пода. Но те нямаха край.

В средата на мястото, където се бе издигало тялото на люпилото, той видя ларва, различна от останалите. Тя се надигна като малка кралска кобра и Дейвлин се сети, че това е семето на следващото люпило. Ларвата обърна бляскавите си очички към него и се втренчи в лицето му. Люпилото искаше да го изяде лично.

Още личинки пълзяха напред. Дарителите чакаха, сегментираните им крайници висяха отпуснати, твърдите им черупки бяха разтворени, за да отворят път към меката плът вътре.

Неочаквано Дейвлин видя проблясък на метал, квадратна кутийка, не по-голяма от дланта му. Музикалната кутийка на Маргарет. Наясно със странната власт на музиката над кликисите, той се отдръпна от личинките и забрави за болката в гърба, крака и ребрата си. Опита се да я хване, но един от дарителите я сграбчи, хвърли я на каменния под и тя се пръсна на парчета. Звукът изобщо не бе музикален.

Дейвлин вече наистина се отчая. Падна по гръб и загледа вълната гладни ларви, която пълзеше по раираните тела на дарителите. Ларвите започнаха да се забиват в тях, дъвчеха, смилаха. Хилядите малки същества бързо изядоха осемте дарители и черупките им — лепкави от слуз — паднаха на пода и се разтрошиха.

Когато ларвата на люпилото го приближи, Дейвлин не се отдръпна. Вместо това се хвърли напред, без да обръща внимание на болката. Беше трениран да се бие, да убива, а не да се предава. Ръцете му се увиха около гърчещото се създание, но то бе плъзгаво и гъделичкащо, сякаш бе покрито с течно електричество и осезаеми мисли. Дейвлин го стисна, но вместо да се опита да се изплъзне, ларвата се уви около него в двубой на волята и физическата сила.

Дейвлин не я пусна и невръстното люпило започна да се разколебава. Никога не бе срещало подобна умствена отдаденост и решителност вместо страх. Крехкият кошерен ум бе принуден да се промени. Дейвлин знаеше, че няма да оцелее, но това не означаваше, че ще допусне да го победят.

Личинките го връхлетяха.