Кевин Андерсън
Метален рояк (46)

46.
Превъплътеният фероуи Руса’х

Обгърнат от животворни пламъци, Руса’х се връщаше на Хирилка, сърцето на своята власт. Огнените му кораби бяха пълни с фероуи и летяха към планетата, която смяташе да си възвърне или да изпепели.

По време на човешкото си въплъщение той бе извършил свещеното си дело из целия Хоризонтен куп. Бе започнал с Дзелурия, бе запалил епичен пожар, изгаряйки покварата в илдирийските души, и бе установил собствения си тизм. Бе спасил част от илдирийската раса, като им бе дал истински духовни нишки и бе развързал заплетените им недоразумения.

А всичко това му бе отнето от Джора’х, неговия брат.

Беше решил, че е загубил всичко, докато не се хвърли в живото проявление на Извора на светлината. Кръстен в пламъците на слънцето и после възроден, той се бе превърнал в същество от елементална енергия.

И се бе завърнал. Наскоро бе усетил възторга от освобождаването на душепламъците на всички илдирийци на Дзелурия. Отслабените от битката фероуи бяха придобили така необходимата нова енергия при поглъщането на тези хора, на телата, душите и живота им. Тъй като Руса’х вече бе положил своя тизм тук, за него бе лесно да откъсне Дзелурия от лъжливия маг-император. Когато бе отворил наново мрежата на тизма, населението на Дзелурия се бе превърнало в запалимо гориво, семе за нови фероуи, и така той бе помогнал на фероуите да превъзмогнат ужасните загуби, които им бяха нанесли хидрогите.

Руса’х бе оставил Дзелурия димяща и овъглена, с обгорена и безжизнена повърхност. Беше сторил същото с Алтурас. После с Шонор. И Гароа. А сега идваше на Хирилка. У дома.

Огнените кълба — неговото и още десет — се спуснаха като дъжд от горящи метеори. Руса’х искаше да се покаже в целия си блясък пред хората си. Щеше да събуди отново променения тизм и да прелее в него откровения, подобни на лава. Фероуите щяха да пожънат доста душепламъци тук и щяха да укрепнат още повече. И Руса’х, и пламтящите създания щяха да получат, каквото искат.

Но откри Хирилка запусната и изоставена. Светът беше спокоен и тих. Горящият кораб около него стана по-ярък, докато мислите му пламтяха, и фероуите уловиха неочаквания му гняв. През очите и мислите на фероуите, които не разбираха какво виждат, той си „спомни“ огромния брой евакуационни бойни лайнери, илдирийските спасителни операции по време на битката между хидрогите и фероуите край слънцето на Хирилка.

И внезапно разбра. Илдирийците се бяха разтревожили да не би слънцето да умре, както Крена или Дурис-Б. Слънчевият флот беше използвал бойните лайнери, за да отведе всички. Неговите хора ги нямаше тук. Нито един.

Но фероуите бяха победили хидрогите в крайна сметка, бяха спасили слънцето — и все пак Хирилка беше пуста.

Усещайки гневните пламъци във възстановеното си тяло, Руса’х се спусна към повърхността, обгърнат в пара. Прелетя над красивия град, около който бе засадил огромни полета ниалия. Всички те бяха опустошени, почвата бе почерняла. Много сгради бяха частично възстановени, но сега бяха празни.

Най-накрая забеляза малко обитаемо селище от новопостроени къщи и бараки — изследователска станция. Почувства присъствието на шепа учени и инженери, специалисти по климата и метеоролози, минимума за една отломъчна колония. Сигурно изучаваха Хирилка, за да разберат дали е годна за обитаване. Почти загиналото слънце вероятно ги бе уплашило сериозно.

Но Руса’х щеше да ги уплаши още повече.

От вътрешността на огненото кълбо той разтегна съзнанието си, тласна силата си напред и се свърза с фероуите, което направи тизма му по-силен отвсякога — и по-различен. Той откъсна тази малка част от илдирийците от останалата част на тизма и ги изолира.

Объркани, учените излязоха от постройките си и се вгледаха във фероуите в небето. Руса’х разтвори пламъците и излезе напред.

Фероуите изгориха целия лагер, запалиха временните постройки. Изследователите хукнаха в панически ужас, но не можеха да избягат. Някои молеха за милост и Руса’х им я даде: щеше да превърне душепламъците им в енергията на фероуите. Учените и инженерите закрещяха и изчезнаха в ярки огнени езици и пушек.

Сега, след като се бе върнал у дома, Руса’х обиколи празните улици. Спомняше си каква бе Хирилка.

Стигна до празния си дворец-цитадела. Самият му допир бе огън и всичко по пътя му се запалваше, пламъците изпепеляваха дебелите увивни растения, втечняваха дори камъните и кристалните подпори. Когато цялата цитадела се обви в пламъци, Руса’х седна на топящия се трон и се загледа с наслада в огнените езици.