Кевин Андерсън
Метален рояк (41)

41.
Кралица Естара

Да седи на извития покрив на гъбения риф с малката си сестра й напомняше за отминалите безгрижни дни. Това време й липсваше.

Кондорова муха със сапфирени криле прелетя пред лицето й, стресна я и тя се дръпна и залитна за миг. Сели я хвана за ръката с отработен рефлекс. Червена муха се стрелна след синята и двете отлетяха или за въздушен двубой, или за любовен танц.

Белези по гъбения риф показваха местата, където терокските деца бяха рязали парчета от подобната на гума тъкан. Децата носеха обувки с шипове и се катереха по външната страна, за да напълнят торбите си с меки гъби. Сега, в напреднала бременност, на Естара й бе доста по-трудно да пази равновесие по опасната повърхност, затова предпочиташе да стои близо до дънера на дървото.

— Радвам се, че си тук — каза Сели. — Липсваше ми, докато беше на Земята. — Усмихна се широко. — Нямаше с кого да се заяждам.

— Беше такова диване, Сели.

Сели се засмя.

— А ти се държеше с мен като с малко дете.

— Ти си беше малко дете.

Сестра й се облегна на златистото дърво.

— Погледни ни сега: ти си омъжена, бременна и, о, да, кралица на Конфедерацията, както и майка на Терок.

— Някой би нарекъл това голям успех, но да си призная, бях по-щастлива като момиче, което се катери по дърветата.

Макар да бе избягала от председателя на Ханзата, а човешката раса да бе оцеляла след нападението на хидрогите, Естара все още изпитваше дълбока и силна болка за всичко, което се бе случило със семейството й — Рейналд бе убит, Сарейн бе на практика пленничка на Земята, Бенето бе унищожен от хидрогите, а после се бе върнал като въплъщение на световната гора — и пак бе заминал.

Сели отгатна мислите й.

— Не бъди чак толкова тъжна.

На лицето на Естара изплува усмивка. Все пак като кралица се бе научила да скрива емоциите си, за да избегне гнева на председателя.

— Е, успях да постигна нещо. Ами ти, сестричке? Реши ли вече какво искаш да правиш с живота си?

Сели се ухили и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ти си първата, с която ще споделя. Реших да стана зелена жрица като Солимар и Бенето.

Естара се зарадва, но каза:

— Не си ли малко възрастна, за да станеш послушница? Повечето започват като деца.

— Умна съм. Уча бързо. А Солимар казва, че заради предишните ми знания и дървесното танцуване световната гора вече знае коя съм.

— Възможно е. Но според мен Солимар би ти казал всичко, което желаеш да чуеш. Просто иска да ти угоди.

— Че какво лошо има в това?

— Нищо, разбира се. Питър е същият.

Сякаш чул, че говорят за него, Солимар се качи на горното ниво на гъбения риф. Лицето му бе намръщено.

— Съобщение от Натон! Лоши новини, много лоши.

— Какво е станало? — попита кралицата.

— Земните въоръжени сили ще нападнат Терок. Председателят Венцеслас вече е издал заповед. Готвят се за инвазия.

Естара пребледня. Знаеше, че председателят никога не би позволил на зеления жрец да изпрати подобно съобщение.

— Натон е бил държан далеч от фиданката си, затова не бяхме чували нищо от него толкова време, но е избягал. Успя да изпрати съобщението и каза, че стражите идват. Мислим, че са му взели фиданката, може би дори са я счупили.

Сели долепи рамо до гърдите на Солимар и той я прегърна.

Естара стисна устни. Очакваше най-лошото. Председателят Венцеслас не търпеше непокорството. Натон вероятно бе мъртъв.

— Ханзата може би се опитва да ни сплаши, за да променим решението да създадем Конфедерацията — каза Сели. — Искат да се паникьосаме. Може би е блъф.

— Не е блъф. Ще го направи — въздъхна Естара.

Зелените жреци разпространиха новината по телевръзката и скоро всички членове на Конфедерацията разбраха за неизбежната атака. В корабостроителниците на Оскивъл под компетентното и решително ръководство на Тасия Тамблин и Роб Бриндъл скитниците приспособяваха всеки годен съд. Десетина нови кораба се устремиха към Терок и пристигнаха за два дни.

Естара беше до Питър, даваше му съвети, когато бе необходимо. Заедно посрещаха всеки нов кораб, благодаряха на пилотите за присъединяването им към защитата на Конфедерацията. Естара обаче знаеше, че броят им няма да е достатъчен. Свъсеното лице на Питър й подсказваше, че и той мисли същото.

И все пак щяха да направят всичко по силите си.

Раздразнените скитнически капитани нахълтаха в тронната зала и настояха корабите им да излязат на пост в орбита. Един дългокос мъж скръсти мускулестите си ръце на гърдите си и заяви:

— Смятате ли, че корабите на зевесетата ще открият огън просто ей така? Толкова ли са безчовечни?

— Повечето — каза Питър.

Естара стисна ръката му и добави:

— Повечето имат приятели и близки на Земята. Председателят може лесно да ги заплаши, ако някой реши да се противи.

— А Рлинда отива тъкмо там! — обади се Брансън Робъртс съкрушено. — Няма си представа в какво се забърква. Няма да признае, че е нещо повече от независим търговец, но ако открият, че е министър на търговията в Конфедерацията, с нея е свършено! — Рлинда беше взела „Ненаситно любопитство“ за проучвателна мисия на Земята. — Трябваше да отида с нея.

Той поклати тъжно глава — на Земята все още имаше заповед за неговия арест.

— Можеше поне да вземе зелен жрец. Сега няма как да я предупредим.

— Трябваше само да каже — изтъкна Ярод. — Щяхме да го сметнем за законно.

— Тя не обича да пита. Винаги е била своенравна.

— Капитан Кет не може да реши проблема ни — прекъсна ги Питър. — Трябва да защитим Терок по друг начин.

Естара се спогледа със Сели и двете заедно се сетиха за едно и също: Бенето!

Естара се обърна към Питър и заговори бързо:

— Бойните кораби на верданите! Можем ли да повикаме Бенето?

Когато дървесните кораби си бяха тръгнали, Бенето бе казал, че няма да се видят пак. Но сега имаха огромна нужда от него!

— Корабите със семената на верданите пътуват между звездите — обясни Ярод. — Срасналите се зелени жреци пилоти имат нова мисия, продължават работата по разпространението на верданите в космоса. Те вече не се вълнуват от хората.

— Не вярвам! — възрази Сели. — Те са синове и дъщери на Терок. Не могат да пренебрегнат заплахата към близките си, към планетата си. Бенето ще разбере. Всички зелени жреци ще разберат.

— Сигурно вече знаят какво се е случило с Натон — добави Естара. — Чули са съобщението по телевръзката.

Може би вече се връщаха?

— Струва си да ги попитаме — предложи Солимар. — Заслужава си дори да ги помолим.

— Не обещаваме нищо — каза Ярод, но отиде при фиданката до красивия трон на кралицата.

— Можем да ви обещаем, че ще направим всичко по силите си — каза Солимар, без да обръща внимание на скептицизма на стария жрец, и отиде при друго дръвче.

И двамата изпратиха молбата си не само към световната гора, но и към съзнанията на зелените жреци, сраснали се с трънливите кораби.

Сели отиде при Солимар и хвана ръката му. Макар все още да не можеше да усети телевръзката, тя се надяваше, че отчаяната й молба някак ще се предаде през него към дърветата.

След няколко дълги минути двамата зелени жреци едновременно примигнаха и се отдръпнаха от фиданките.

— Девет се съгласиха да се върнат. — Ярод изглеждаше изненадан. — Те също са чули предсмъртния вик на Натон и знаят какво прави Ханзата. Скоро ще са тук.

— Ще са тук навреме — уточни Солимар. — И Бенето ще е с тях.