Кевин Андерсън
Метален рояк (37)

37.
Дейвлин Лотце

Този следобед кликиските разузнавателни групи се върнаха с пет човешки трупа. Жертвите бяха избягали фермери, крили се, където могат. Липсата на храна ги бе направила невнимателни и кликисите ги бяха открили.

Покатерилите се по покривите на ограденото си селище хора гледаха безмълвно. Само някои мърмореха глухи проклятия.

Дейвлин бе наясно, че трябва да направи нещо. Трябваше да даде на колонистите възможност, да им предложи начин да се защитават.

Маргарет вече му бе казала всичко, което знаеше, а той беше разпитал колонистите и си бе съставил списък с уменията и познанията им. Те бяха талантливи фермери и миньори, истински пионери. Съвсем малко обаче бяха служили в ЗВС, а и нито един от служилите не бе от елитните части.

Ще рече, никой от първоначалните колонисти на Ларо или задържаните скитници не можеше да си служи добре с оръжията, които войниците на ЗВС бяха струпали в казармата, преди тя да бъде опустошена. А Дейвлин бе сигурен, че оръжия е имало и вероятно още има — все пак нали тъкмо на Ларо бяха пращали скитниците. Което пък означаваше, че няма начин параноичният председател да не е заредил добре оръжейния склад.

Главният хангар на ЗВС и няколко бараки с инструменти за поддръжка бяха отвъд стените, достатъчно далече от кликиския град, така че все още бяха непокътнати. Но с бързото разрастване на кошера тези сгради скоро щяха да попаднат на пътя на кликисите. Дейвлин знаеше, че трябва да спаси каквото може час по-скоро.

Изчака пастелното небе да потъмнее и се измъкна в падналия мрак с малко фенерче, което използваше само при крайна необходимост. Отлично познаваше района, тъй че лесно стигна до бараките на ЗВС и хангара. Влезе, като използва извънредните кодове на Ханзата, които отдавна знаеше наизуст.

Огледа всичко. В пирамидите откри петдесет оръжия, най-вече за разгонване и зашеметяване на тълпи (несъмнено с цел скитниците да се държат под контрол). Намери експлозивни ракети, гранати, раменни язери и старомодни димки. В малък склад намери експлозиви, каквито се използваха в мините и при строежите. Нямаше представа какво ще прави с всичко това, но смяташе да събере всички оръжия за бъдеща употреба. Беше сигурен, че в един момент ще опрат до тях.

Следващият склад беше за гориво — имаше три варела системно гориво, достатъчно, за да позволи на трите ремори да летят, но не и с космическите си двигатели. Дейвлин излезе от него и прокара лъча на фенерчето из празния хангар. Едната от трите ремори беше унищожена, когато огнените кълба на фероуите бяха дошли от небето. Втората беше под земята за поправка, двата й двигателя бяха разкачени за почистване и подробна инспекция. Дейвлин изруга под нос. Не беше сигурен дали някой на Ларо разполага с инженерния опит, необходим да сглоби машината и да я направи отново годна за летене.

Последната ремора обаче беше заредена с гориво и готова за полет и плановете на Дейвлин бързо се промениха.

През следващите няколко нощи, докато кликиските разузнавачи сновяха из мрака, Дейвлин се измъкваше и отиваше в складовете. Успя да премести експлозивите, оръжията и трите варела с гориво. Скри ги на петнадесет тайни места, обозначи грижливо местоположението им и нарисува няколко карти.

След това се срещна с кмета Руис, Роберто Кларин и някои от по-изтъкнатите скитници, включително Крим и Марла Чан Тайлар. Обясни им какво е направил и къде могат да открият оръжия, когато им потрябват.

— Хората трябва да започнат да се измъкват оттук на групи. Този град не може да се защитава, ако кликисите решат да ни нападнат.

Руис се разтревожи.

— Наистина ли смятате, че ще го направят? Нямаме намерение да ги провокираме.

— Не претендирам, че разбирам буболечките — каза Кларин. — Но не ми звучи като добра идея да пуснем хората да обикалят из пустошта. Спомнете си телата, които донесоха… онези безпомощни фермери, хванати на открито. Ако хората избягат от града, как ще оцелеят там, дори и кликисите да не ги хванат? Ще им трябва вода и храна.

— Ще им посоча място, където да отидат. — Дейвлин се вгледа в лицата на всички поред. — Поразпитайте, разберете кой иска да се махне оттук, намерете изобретателни хора, защото навън ще се сблъскаме с още по-неприятно съществуване от сегашното.

Още преди кликисите да дойдат, Дейвлин се бе разхождал далеч из пустошта, отбелязваше интересните места и всяко нещо, което би могло да се окаже полезно. Сега имаше добра представа къде да устроят временно убежище — варовиковите склонове, осеяни с пещери, които кликисите нямаше да проверяват. Места, където бегълците можеха да се отбраняват…

Кметът Руис се усмихна.

— Планирал си всичко.

— Да. И смятам да си тръгна оттук.

Всички го изгледаха изумено.

— Дейвлин, ти си от най-умните ни хора — обади се Кларин. — Ако ти си тръгнеш…

— Трябва да открия и да подготвя ново скривалище, база, която можем да използваме, ако нещата загрубеят. Щом подготвите първата група, кажете на хората да тръгнат на изток и да се прикриват, доколкото могат. След ден или два здраво ходене ще открият варовикови склонове, осеяни с пещери. Аз ще съм там.

Отново прецени шансовете наум и добави:

— Трябва да ви задам важен въпрос: една от реморите в хангара е разглобена. Трябва да се сглоби и да се подготви за полет. Има ли сред вас човек с познания по аеронавтика, изработка на космически кораби, инженерство?

Кларин се засмя.

— Ние сме скитници! Повечето от нас могат да разглобят тая реморка и да я сглобят с вързани очи. Може би дори ще хвърчи по-добре отпреди.

Дейвлин въздъхна облекчено.

— Значи неколцина вас да идат в хангара и да почват работа. Кликисите ще го унищожат рано или късно. Трябва да сте готови.

— Добре… а ти просто ще си тръгнеш, така ли?

— Няма да вървя пеш. Ще летя. Взимам другата ремора.

Под прикритието на нощта Дейвлин се качи в пилотската кабина на здравата машина, активира системите и погледна индикаторния панел. Включи двигателите и докато люпилото се занимаваше с кошера си, а хората стояха оградени и безпомощни, излетя.

Надяваше се, че буболечките няма да могат или няма да си направят труда да го проследят. Колонистите обаче разчитаха на него и той смяташе да оправдае доверието им. Трябваше да им осигури безопасно място.