Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metal Swarm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Метален рояк

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, София, 2008

ISBN 978–954–585–977–9

История

  1. — Добавяне

1.
Орли Ковиц

Безкрайните рояци гигантски бръмбароподобни кликиси се сипеха през транспортала на Ларо от дни. След първоначалната паника кметът Руис и говорителят на скитниците Роберто Кларин помолиха хората да запазят спокойствие. Нямаше какво друго да направят. Тъй като кликисите пазеха транспортала, колонистите не разполагаха с възможност да напуснат Ларо. Бяха в капан.

Ужасът и шокът постепенно се притъпиха до безнадеждност и объркване. Поне съществата не бяха убили никого. Засега.

Клекнала на пустия хълм, Орли Ковиц се взираше в подобните на термитници могили и неспирното заселване на колонията. Хиляди интелигентни буболечки щъкаха навсякъде и разглеждаха всичко с неумолимо, чуждоземно любопитство. Никой не разбираше какво искат кликисите — с изключение, може би, на странната Маргарет Коликос, отдавна изгубената археоложка, която беше прекарала години сред тях.

В момента Маргарет се изкачваше по склона, следвана от ДД, приятелското компи, което беше харесало Орли още при излизането си от транспортала. Възрастната жена носеше полеви костюм на ксеноархеолог — тъканта и закопчалките му бяха създадени да издържат години при тежки условия, ала все пак дрехата вече изглеждаше накъсана и зацапана.

ДД се приближи с бодра стъпка към Орли. Взря се в лицето й.

— Изглеждаш тъжна, Орли Ковиц.

— Планетата ми е залята от нашественици, ДД. Погледни ги само. Хиляди и хиляди. Не можем да живеем тук с тях, а не можем и да се махнем.

— Маргарет Коликос живя сред кликисите дълго време. Все още е жива и здрава, както виждаш.

Маргарет спря до двамата, вдиша тежко сухия въздух и каза:

— Физически здрава може би. Но ще е по-добре да не правиш такива оценки за психическото ми здраве.

Отчужденият й помръкнал поглед безпокоеше Орли. Направо не й се мислеше какво ли е трябвало да преживее Маргарет сред гигантските насекоми.

— Все още ми е трудно да общувам с други хора, социалните ми умения явно са поръждясали. Прекарах много дълго време, като се опитвах да мисля като кликис. Беше адски изтощително. — Сложи ръка на рамото на компито. — Наистина си мислех, че ще се побъркам… преди да дойде ДД.

Компито сякаш не усещаше никаква заплаха наоколо.

— Но вече се върнахме, Маргарет Коликос. И сме в безопасност сред приятели.

— В безопасност? — Орли не знаеше дали някога отново би могла да се чувства в безопасност. Малко след като с баща й бяха напуснали страховития Дремен, за да станат колонисти на Корибус, черните роботи бяха опустошили селището. Живи останаха само тя и господин Стайнман. Бе дошла на Ларо, за да започне на чисто. А сега се бяха появили кликисите.

Оптимизмът на ДД беше неугасим:

— Маргарет разбира кликисите. Тя ще разкаже за тях на колонистите и ще ви обясни как да живеете заедно. Нали така, Маргарет?

Възрастната жена го изгледа скептично.

— ДД, дори не съм сигурна, че разбирам как оцелях. Макар че тренировките при подготовката ми като ксеноархеолог сигурно са помогнали.

Орли хвана загрубялата й длан, ДД грижовно улови другата.

— Тогава трябва да съобщиш на кмета Руис и Роберто Кларин всичко, каквото знаеш.

ДД добави:

— Знанието е полезно, нали, Маргарет?

— Да, ДД. Знанието е средство. Ще споделя знанията си и се надявам да се окажат полезни.

Докато се спускаха към града, минаха покрай няколко покрити с шипове кликиски воини и отряд нашарени с жълто-черни петна строители, които копаеха дълги окопи, без да се съобразяват с границите, поставени от колонистите. Орли притеснено стисна ръката на възрастната жена. Маргарет беше съвсем спокойна и сякаш не обръщаше никакво внимание на кликисите.

— Защо има толкова много видове кликиси? И всичките с различни цветове и означения.

Орли дори беше видяла някои с почти човешки глави и лица, като твърди маски, макар повечето да приличаха на буболечки.

— Кликисите нямат полове, те имат породи. Големите с шиповете са воини за многото кошерни войни. Други са събирачи, строители, разузнавачи и учени.

— Това е шега, нали? Тези насекоми да имат учени?

— И математици, и инженери. — Маргарет повдигна вежди с известно уважение. — Все пак те са открили транспорталната технология, нали? Изобретили са и кликиския факел и са оставили подробни записи и сложни уравнения по стените на руините си. Тези същества решават проблемите с груба сила — и го правят добре.

Орли се оглеждаше. Скупчените подобни на кули сгради на кликисите приличаха на огромен термитник.

— Имат ли царица?

Маргарет я изгледа невиждащо, сякаш потънала в кошмар, от който не може да се измъкне.

— Не царица. Люпило — нито мъжко, нито женско. То е съзнанието и душата на кошера.

Със следващия си въпрос Орли насочи вниманието й към истинския проблем.

— Но какво искат?

Маргарет остана безмълвна толкова дълго, че Орли се усъмни дали я е чула. А после археоложката въздъхна:

— Всичко.

Повечето кликиси се нанасяха в древния си град, сякаш нищо не се бе променило през хилядолетията. Един огромен кликис със сребърен екзоскелет, украсен с черни тигрови шарки, имаше допълнителен чифт членести крака, черупка, осеяна с шипове и твърди обли топки, и няколко чифта фасетни очи. Главата — или лицето му? — беше с яйцевидна форма, покрита с много малки плочици, които се движеха и местеха и почти му придаваха изражение. Изглеждаше много… по-огромен, по-важен и зловещ от останалите. Орли се втренчи в него с широко отворени очи.

— Това е един от осемте дарители, които посещават люпилото — поясни Маргарет. — Те осигуряват допълнителния генетичен материал, необходим за разпространение на кошера.

— Ще видя ли люпилото?

Старата жена потрепери.

— Моли се да не се случва. Много е рисковано.

— Ти виждала ли си го?

— Много пъти. Така оцелях. — Не каза нищо повече.

— Значи не може да е толкова рисковано.

— Напротив.

Подминаха построените сред чуждоземните кули казарми на ЗВС. Войниците бяха бледи и уплашени, униформите им — опърпани и изцапани. Тези зевесета — изпратени тук с инструкции да „защитават колонистите“ и да пазят транспортала, та да задържаните скитници не избягат — можеха само да гледат инвазията също толкова безпомощно, колкото и колонистите, които трябваше да защитават.

Орли с учудване забеляза, че войниците не са обезоръжени.

— Защо са им оставили оръжията?

— За кликисите това е без значение.

Без да поискат разрешение или да покажат по някакъв начин какво смятат да правят, кликиските войници започнаха да разрушават металните бараки на казармите — раздираха стените с бронираните си нокти.

Войниците се развикаха:

— Почакайте! Оставете ни поне да си вземем нещата.

Бръмбарите продължиха усърдно задачата си, без да им обръщат никакво внимание.

Няколко войници затичаха към казармите:

— Спрете! Почакайте!

Кликиските работници разкъсаха една секция, превърнаха я в непотребен метал: захвърляха встрани счупени легла, шкафчета, дрехи и припаси, сякаш са боклук. Един войник вдигна импулсната си язерна пушка и изкрещя:

— Назад, буболечки! Ще стрелям…

Най-близкият до него кликис замахна с начленения си крайник, обезглави го и си продължи работата още преди трупът да падне на земята. Обзети от ярост, войниците — бяха деветима — се развикаха, прицелиха се с мощните си пушки и откриха огън.

Маргарет простена и затвори очи.

— Това ще свърши зле.

— Не можеш ли да направиш нещо? — изплака Орли.

— Боя се, че не.

Макар изстрелите да ги поразяваха, насекомовидните същества сякаш не разбираха какво се случва. Въпреки че мнозина падаха покосени, оцелелите продължаваха да разрушават пълни с дрехи и оборудване шкафчета, да късат албуми със снимки на семейства и приятели.

Зевесетата убиха единадесет от насекомовидните работници, преди кошерът да се обърне срещу тях — десетина обсипани с шипове воини ги заобиколиха. Зевесетата продължиха да стрелят, докато боеприпасите им не свършиха.

Тогава кликисите ги убиха.

Орли гледаше клането онемяла. Дори ДД изглеждаше разтревожен. Нов отряд работници замести мъртвите, други отнесоха труповете на хората и кликисите нанякъде.

Покритият с тигрови райета дарител се приближи до Маргарет и заговори на тракащия си език. Маргарет издаде щракащ, неестествен звук, а ДД преведе на Орли.

— Дарителят казва, че тези видове са дефектни. Затова са елиминирани от генетичния басейн.

Работниците продължаваха да рушат бараките, за да построят собствените си сгради.

— Ще ни убият, нали? — каза Орли с мрачно безсилие.

— Кликисите не са тук за вас. — Маргарет присви очи и се вгледа в древната постройка, където се помещаваше транспорталът. — Докато разшифровах езика им, научих нещо много важно. Основните им врагове са черните роботи. Кликисите смятат да ги изтребят. Всички роботи. Просто не заставайте на пътя им.