Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metal Swarm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Метален рояк

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ИК „Бард“, София, 2008

ISBN 978–954–585–977–9

История

  1. — Добавяне

133.
Нико Чан Тайлар

Около кликиския град лежаха хиляди трупове на насекоми. Жужащият тракащ звук на дивата схватка сега бе заменен от зловеща тишина. Миризмата беше отвратителна.

Нико посочи гигантския нов транспортал и възкликна:

— Вижте!

Победоносните кликиси на Ларо се връщаха през блестящия портал с най-ценната си плячка — люпилото на противниковия кошер. Нико се взря в ужасяващото същество, инстинктивно наясно какво е то. Никога не си бе представял нещо толкова отвратително. Орли потрепери. Маргарет сложи ръка на рамото й и я дръпна, после поведе всички напред.

— Хайде! Това ще е последната удобна възможност!

Осемте дарители на Ларо, подновени при скорошното делене, тръгнаха към плененото люпило, обградиха кошерния ум и започнаха да го поглъщат. Въздухът се изпълни с невъобразими писъци.

По високоговорителите на ЗВС се разнесе музика.

Странната мелодия накара всички кликиси да застинат. Орли спря, очевидно изумена като насекомите. От очите й бликнаха сълзи.

— Значи Дейвлин е успял!

Ефектът беше изненадващ и светкавичен. Дори кликисите на бойното поле се залюляха, макар че много от тях бяха твърде далече, за да чуят нотите. Но това, което чуваше един кликис, се чуваше от люпилото и объркването се разпространяваше из целия кошер.

— Добър начин да им отвлечеш вниманието — каза Тасия. — А и можеш да си припяваш с мелодията.

И затича към мястото, където кликисите бяха оставили наземните си машини.

Нико имаше чувството, че никога през живота си не е бил толкова изтощен. Наземното превозно средство — рамка с колела и двигател — щеше да им позволи да се придвижват много по-бързо, отколкото пеша.

Роб и Тасия минаха покрай шестима воини, които щракаха объркано, махаха с ноктестите си крайници във въздуха и се блъскаха едни в други, сякаш се давеха в мелодията.

— Не ни виждат! Да се възползваме от това!

Нико последва другите към машините. Кликисите нямаха охранителни системи и системите за управление не бяха сложни. Ала насекомите имаха много крайници и той не беше сигурен, че сам човек със своите само две ръце ще може да оперира успешно с контролните табла.

Кликиските воини се препъваха около тях, запленени от тъжните мелодии. Внезапно музиката спря. Високоговорителите в стария град замлъкнаха.

— Убили са Дейвлин! — проплака Орли.

— Едва ли. Сигурно само са спрели захранването. — Тасия се хвърли към най-близкото возило. — Бързо! Сега сме като във вакуум без скафандри.

Главите на кликиските воини се обърнаха към бегълците като прицелващите се системи на лазер. Странно неестествено тракане се изтръгна от гърлото на Маргарет — тя се опитваше да установи връзка с тях. А после нави металната кутия и познатата мелодия се заизлива.

— Бягайте! Качете се на някоя от машините!

— По-бързо! — извика Тасия. — Тичайте! Надявам се някой да знае как се управлява тази кликиска чудесия.

Маргарет насочи малката кутийка напред и остави музиката да свири за чудовищните същества, за люпилото. Най-близкият воин протегна един от членестите си предни крайници и внимателно, но неумолимо, изтръгна музикалната кутия от ръката на Маргарет. Двама разузнавачи се приближиха от двете й страни и я хванаха. Тя се опита да се бори, но те я вдигнаха във въздуха и без да я наранят, я отнесоха. Другите кликиски воини вече обграждаха останалите бегълци.

— Маргарет! — извика Орли. Нико я дръпна напред.

Трима кликиски воини тръгнаха към чуждоземното превозно средство, придружавани от по-високо същество — един от човешките хибриди. Беше с размерите на дарител. Екзоскелетът му беше блед, а издълженото тяло имаше мощни ръце и щипки за разкъсване.

Нико се поколеба, но Роб го бутна напред.

— Бързо, докато все още са объркани.

Тасия скочи в отворената машина, огледа контролното табло, бутна няколко ръчки, за да изпробва какво правят. Като че ли нищо не работеше.

— Това може да е най-краткото бягство в историята.

Тримата кликиски воини и бледият хибрид се приближаваха. Роб скочи до Тасия и започна да оглежда лостовете за управление.

Воините ги заобиколиха и вдигнаха острите си крайници. Нико се вгледа в лицето на белезникавия хибрид. Чертите на чудовището бяха ужасяващи, но и много познати. Пластичното променящо се лице зад твърдите лицеви плочки сякаш навяваше стари спомени, опитваше се да възстанови ехо от миналото си съществуване.

Внезапно Нико видя в лицето на чудовището майчините си черти — проблеснаха сред поредицата непознати лица на други скитници и колонисти. После, сякаш съществото го позна, призрачното лице на Марла Чан Тайлар изплува отново.

Орли — скочи до Нико и се опита да го издърпа в машината — също забеляза приликата с Марла Чан Тайлар, жената, която се бе грижила за нея. Вцепенен, Нико очакваше съществото да убие и двамата.

Вместо това гротескният хибрид се обърна към един от другите воини, хвана го през гръдния кош, усука черупката с все сила и изтръгна главата на съществото. Изненаданият воин изтрака и размаха криле, преди да падне в гърчове на земята.

Други двама воини, насочвани от шокираното люпило, се извърнаха от бегълците и яростно се нахвърлиха върху хибрида, който ги бе предал. Бледото чудовище ги посрещна с мощни удари.

— Хайде! — викна Тасия.

Нико тръгна заднишком и се блъсна в машината: не можеше да откъсне очи от битката. Роб го дръпна за ръката и изкрещя в ухото му:

— Тръгваме!

Но кликиската машина нямаше намерение да ходи никъде. От предавките се чу скърцащ звук, колата подскочи и спря.

Хибридът Марла успя да убие още един от воините, преди третият да среже бледата й плът. Нико не разбираше какво става. Когато дарителите вземаха генетична информация от хората, които поглъщаха, дали новите същества не запазваха част от спомените си? Дали някакво ехо от майка му не бе скрито вътре?

Още трима воини дойдоха, насочвани от люпилото, включиха се в атаката срещу предателския хибрид и бързо го разкъсаха. Нико простена.

Двигателят заръмжа, но Тасия все още не знаеше как да подкара машината. Кликиските воини се приближиха, покрити с кръвта на хибрида. Орли пристъпи пред превозното средство и застана на пътя им.

— Какво правиш?! — извика Роб. — Качвай се, дете!

Орли започна да пее с чисто, макар и необработено сопрано. Мелодията бе позната на кликисите… но различна. С цялото си сърце Орли запя „Гринслийвс“. Люпилото никога не бе чувало подобна музика. Воините замръзнаха, вдигнаха назъбените си крайници и заклатиха глави. Орли продължи да пее.

Точно от това се нуждаеше Тасия. Най-накрая успя да задвижи странното возило.

Потресен от онова, на което бе станал свидетел, Нико хвана Орли за ръката и я дръпна в машината, докато тя започваше да набира скорост. В мига, в който песента на момичето спря, кликисите се устремиха напред, но наземната кола ги надбяга без усилие.

Нико и Орли седяха един до друг, всеки от тях потресен по свое му. ДД мълчеше и Нико се зачуди дали и компито е смутено.

— Каквото и да видяхме… не държа да го виждам пак — каза Нико.