Кевин Андерсън
Метален рояк (56)

56.
Хъд Стайнман

Напълно отвратен, че градът се е превърнал в истински концентрационен лагер, Стайнман реши, че е време да си тръгне. Много от по-наивните колонисти все още се надяваха, че няма да им се случи нищо лошо, самоубеждаваха се, че ще са в безопасност, стига да не предприемат радикални действия срещу кликисите. Стайнман изобщо не вярваше в това.

Условията зад стените на града ставаха все по-лоши. Маргарет Коликос някак бе убедила буболечките да хранят пленниците, ала гадната им каша определено не беше вкусна. Но пък засищаше достатъчно, стига хората да ядяха достатъчно от нея — и да им понасяше. Стайнман се беше насилвал, но вече не можеше да я вкуси. Сега просто искаше да се махне оттук.

Няколко групи се бяха организирали и бяха изнесли провизии и сечива, а после бяха отишли да се срещнат с Дейвлин Лотце. Вярваха, че той е намерил убежище някъде. Но Стайнман нямаше желание да става част от група, която ще живее в още по-тесен и ужасен лагер.

Стига толкова. Винаги бе искал да прекара живота си като отшелник.

Късно следобед заблъска по вратата на жилището, в което бе настанена Орли. Крим Тайлар се показа на вратата, зачервен и сърдит.

— Какво искаш?

Жена му, Марла, пристъпи напред. Черната й коса бе прошарена с бели кичури.

— Пусни го, Крим. Не го дръж на прага. Той не е кликис все пак.

— Дойдох да видя Орли.

— Още не се е съвзела след посещението при люпилото, но вероятно ще се съгласи да говори с теб. — Крим изсумтя неодобрително — И аз не знам защо.

В дневната бяха разпънати няколко походни легла. Орли бе извадила синтезаторните си ленти и се взираше в тях като зашеметена. Стайнман усети да го пробожда странна тъга. Какво й бяха направили тези буболечки?

Като го видя, тя се оживи.

— Господин Стайнман!

— Не стана каквото очаквахме, когато дойдохме тук, а, хлапе? Може би щеше да е по-добре да си бяхме останали на Корибус.

Тя въздъхна.

— Корибус също е бил кликиски свят и буболечките вероятно са се върнали и там. Щяхме да ядем гризари, да се крием от дивите зверове и да бягаме от кликисите.

Той изхъмка, после изсумтя:

— Исках… исках просто да ти кажа… че си заминавам тази нощ.

Крим и Марла го погледнаха изненадано.

— И друга група ли е готова да тръгне? Изпратихме една вчера.

— Тръгвам сам. Няма да е по-различно от самотата, която се надявах да открия на Корибус.

— Тогава не се получи — отбеляза Орли.

— Само заради проклетите роботи.

— А и защото на теб не ти хареса особено.

— Ще се справя, хлапе. Сериозно. Кликисите са тъпоглави, когато става въпрос за сигурност. Само си мислят, че са ни заградили.

— Но си е така — промърмори Крим.

— И след като се измъкнеш… какво? — Орли явно се тревожеше за Стайнман.

— Искам да съм независим. Време е пак да се пробвам в пустошта.

Орли го прегърна. Той си спомни колко много бяха разчитали един на друг, преди да бъдат спасени от Корибус. Въздъхна и се отдръпна от нея.

— Не обичам огради, не обичам стени. Тук направо не мога да спя.

Искаше му се да я помоли да го придружи и виждаше, че и тя се колебае. Но момичето бе решило да остане тук с другите колонисти, каквото и да се случеше. Той разроши косата й.

— Не забравяй, че съм някъде отвън и си мисля за теб, Орли. Ти си добро хлапе.

— Знам. Пазете се, господин Стайнман. Обичам ви.

Той усети буца в гърлото си и се зачуди дали да не поостане още малко. Но слънцето вече залязваше. Събиращите се сенки караха тъмнината на плътните стени да пълзи напред, да поглъща лагера.

Далече някакви кликиси подеха вечерната си песен и Стайнман се заслуша, за да отгатне местоположението им. Писукането беше хипнотично, празненство на нощта. Той знаеше, че едва ли много кликиски работници и строители ще се движат по здрач. Бе си взел вода, храна и други неща, които щяха да му трябват. Качи се по самоделната си стълба на стената. Това беше най-лесният начин да се измъкне.

Огледа сенките за невидима заплаха, скочи долу и си пое дъх. Не можеше да се наслади на радостния прилив на свободата обаче. Свободата му беше илюзия. Неговите приятели и другари оставаха зад стените, за да послужат на неясните цели на кликисите.

Стисна зъби и се отдалечи от лагера с бърза крачка.