Кевин Андерсън
Метален рояк (116)

116.
Ден Перони

Бяха в пилотската кабина от дни, на танкер, пълен с венталите от мъглявината, и Ден нито веднъж не позволи на Кейлъб да го ядоса. Никога не бе виждал Ден толкова доволен, щастлив или развълнуван от нещо абстрактно. Особено за философия.

— Винаги съм си мислел, че си сериозен бизнесмен, Ден. Оценяваш основните възможности, предвиждаш печалбите и загубите и определяш ефективни търговски пътища. В името на Пътеводната звезда, нали затова Дел Келъм ти даде да управляваш корабостроителниците на Оскивъл!

— Това не се е променило, но сега разбирам много повече. Разбирам неща, които никога досега не бях виждал. — Ден се усмихна. — И ако изиграя картите си правилно, мога да направя още по-големи печалби и да ръководя работниците, капитаните и съоръженията си по-добре. Трябваше да видиш как Табита Хък превърна илдирийците в добре смазана машина. Беше истинско откровение. Пътеводната звезда е като пламъче на свещ пред тази нова мощ.

— Както кажеш. Стига да не започнеш да ми рецитираш поезия.

— Не мисля, че мога да те покръстя, дори и да исках. Черепът ти е твърде дебел, та тизмът да проникне през него, Кейлъб Тамблин. Но ако се интересуваш, мога да намеря някой, който да опита дори с теб. — Вгледа се с надежда в приятеля си.

— Не, благодаря. Не ми трябва.

Вътре в танкера венталите се сливаха и стичаха в единна жива сила, възстановени от дългото изгнание в мъглявината. Водните същества бяха свързани като част от обща същност, но имаха и отделни същности, нещо като семейства. Венталите в кораба, непокътнати, живи и ресинтезирани, нямаха търпение да започнат да се разпространяват, да споделят енергията и знанието си. Джес и Ческа бяха прави да натоварят Ден с тази задача. Той се чувстваше поласкан.

Дъщеря му бе предложила, а скитниците се бяха съгласили новите вентали да бъдат закарани на Йон 12, при другите вентали, които наскоро бяха заселени там. Ден бе приел с радост да тръгне с Кейлъб: твърдеше, че сега разбира венталите много по-добре. Кейлъб не осъзнаваше колко много се е променил приятелят му, а пък Ден имаше слушател, който нямаше къде да избяга.

— Венталите са част от цялата тъкан на вселената — продължи той, сякаш разговорът им никога не бе спирал. Винаги променяше темата на разговорите, хрумнеше ли му нещо, което го вълнува. — Венталите и верданите са различни страни на една и съща монета. Телевръзката на зелените жреци е като способността на Джес и Ческа да общуват с венталите. А сега, с обединението на телевръзката и тизма, и на нашите човешки способности… каквито и да са те… О, Кейлъб, просто не можеш да разбереш.

Възрастният мъж го погледна угрижено.

— Не съм сигурен, че си добре, Ден. Непрекъснато бръщолевиш.

Ден реши, че по-практични аргументи могат да убедят Кейлъб.

— Помисли само за търговските възможности. Ако всички скитници се свържат помежду си като зелените жреци, представи си колко по-ефективни търговци ще сме. Ще открием нови пазари, ще си помагаме по начини, които не сме и предполагали, че съществуват.

— О, и как ще се пазарим, ако не можем да ментим?

— Няма нужда да прибягваме до това. Можем да разберем промените, нуждите и търсенето. Можем да си сътрудничим с безпрецедентна ефективност, за да сформираме голяма и могъща търговска компания.

— Голяма и могъща, ето две думи, които събудиха интереса ми — каза Кейлъб. — Добави и доходоносна и ще ме спечелиш напълно.

И въпреки това остана скептично настроен.

— След малко ще се опиташ да ми продадеш мина за лед на планета от лава. Ние от клановете се справяме достатъчно добре, като следваме Пътеводната звезда.

Ден се ухили.

— И Пътеводната звезда е част от всичко това.

Минути по-късно фероуите прекъснаха споровете им.

Петнадесет пламтящи огнени кълба се спуснаха към тях като падащи метеори. Свързан в сърцето и ума си с венталите, Ден усети внезапната им паника.

— Какво става, по дяволите? — попита Кейлъб.

Филтрите на екраните се включиха. По челото на Ден изби пот, макар че системите на кораба се бореха с топлинната вълна. Дори и така Ден беше удивен, а също и уплашен. Ако венталите и световните дървета бяха свързани с тизма, то и фероуите трябваше да са част от него.

Ден почувства опасност, хаос. Нещо ужасно.

— Кейлъб… мисля, че сме в беда.

В товарното отделение на танкера венталите се вихреха и туптяха. Побърканите елементални създания блъскаха по съзнанието на Ден. Можеше да ги почувства, но не и да ги разбере през новите нишки, които го свързваха с всичко.

— Какво искат, по дяволите? — Кейлъб се приведе напред и извика в комуникационната система: — Здравейте, фероуи, каквито и да сте, не искаме да ви навредим. Моля ви, оставете ни на мира.

И погледна Ден. Не знаеше какво друго да каже.

Венталите полудяха, бяха наясно, че са твърде малко, за да се изправят срещу огнените същества. Фероуите бяха дошли за тях, за танкера. И защото бе свързан с тях по начин, който Кейлъб не можеше да разбере, Ден знаеше, че той също е уязвим.

— Кейлъб, качвай се на спасителната капсула.

— Шиз, с какво ще помогне това? Могат да я разтопят като снежинка в пещ!

— Те не искат теб. Дошли са за венталите.

— Какво са им направили венталите? Ние просто си гледаме работата.

Ден се изправи, хвана го с неочаквана сила, измъкна го от мястото му и го запрати към спасителната капсула.

— Добре, добре. Хайде идвай и ти.

— Аз не мога. Ще ме проследят.

— Аз пък няма да летя сам насред нищото.

— Иди до Йон 12, това е единственият ти шанс.

— Йон 12? Там няма нищо…

— Ако оцелея, ще дойда да те спася. Ако не оцелея, тогава така или иначе ще си умреш.

— Какъв прекрасен избор. — Макар да бе объркан и разстроен, Кейлъб не продължи да спори, а се качи в капсулата и излетя.

Фероуите кръжаха и нападаха венталите в товарното. Ден го усещаше. Дори не забеляза кога капсулата е излетяла.

Опита да се свърже с венталите, но гърлото му сякаш бе прогорено. Нишките, които бе разпознал като тизм, като ехо от телевръзката, внезапно се нагорещиха. Фероуите се скупчиха около водния танкер, толкова ярки, че дори филтрите не можеха да смекчат блясъка.

Поне Кейлъб се бе измъкнал.

Ден усещаше нещо по-силно, нещо зловещо, като пламък, който пълзи по фитил. Новите му връзки бяха отворили задна врата, през която да влязат фероуите. Тялото му стана горещо, кожата му започна да цвърчи, очите му се напълниха със сълзи, които тутакси се изпариха. Той вдигна ръце и видя, че кожата му блести с вътрешен огън, сякаш самата му кръв кипи. После избухна в невъзможно ярък пламък и тялото му бе погълнато от топлината.

Огнените топки обгърнаха водния танкер. Структурните панели се разтопиха, металът се изпари. Венталите завряха, кипнаха — и корпусът се разпука и освободената вода избликна като гейзер.

От танкера на Тамблин останаха само газове и отломки. Изпарените вентали се разпръснаха, но извиващите се пламъци на фероуите обградиха водните същества и закараха живата вода в близкото слънце.