Кевин Андерсън
Метален рояк (61)

61.
Антон Коликос

По време на бурната промяна залата на паметителите беше затворена за цели пет дни.

Антон и Вао’сх наблюдаваха как работниците къртят с лостове диамантения филм, върху който бе записана Сагата на седемте слънца.

От хилядолетия филмите бяха смятани за неразрушими. Никой не си бе представял, че ще бъдат махани или променяни, че Сагата ще бъде пренаписана. Работниците се напънаха да отчупят още една част.

Диамантените листове разбита история падаха по пода. Макар работниците да не бяха чели Сагата, всички илдирийци слушаха и гледаха представленията на паметителите и мнозина знаеха части от Сагата наизуст. Бяха израснали, както и родителите им преди тях, с вярата, че Сагата е непогрешима. Бяха възмутени, че нещо със записа може да не е наред.

Заради академичния си опит на Земята Антон бе наясно колко много дрязги могат да се появят, когато в някоя нова област се наложат фундаментални промени. Искате да кажете, че Земята обикаля около Слънцето, а не обратното? В човешката история подобни противоречия бяха довели до изгарянето на не един еретик на клада, въпреки че хората бяха свикнали с дискусии и промени. Илдирийците обаче, особено паметителите, не се справяха добре с промяната.

Главният писар Ко’сх се бе опрял на една стена. Лицето му бе бледо като на смъртник. Вао’сх изглеждаше също толкова потресен, но кимна на работниците, сякаш им даваше разрешение да продължат.

— Такава е волята на мага-император.

— Но как може магът-император да стори това?

Антон се опита да им вдъхне малко оптимизъм.

— Ще издълбаем и качим новите листове много скоро. В момента ги обработват.

Ко’сх, който отговаряше за изчистването на всяка фраза, преди да бъде добавена новата част, задиша тежко.

— Ще трябва да научим Сагата от самото начало, не само младите паметители, но всички ние, Вао’сх! Трябва да изхвърлим много от онова, което сме наизустявали с часове. Това е по-лошо от Изгубените времена.

— Не да изхвърлим, а да поправим! Поправяме грешка, твърде дълго смятана за истина.

Антон бе виждал деца паметители. Водеха ги в голямата зала и безмилостно ги караха да учат, да запомнят написаното на една част от стената, след това на друга. Но предишният маг-император бе започнал конспирация за дезинформация и цензуриране и илдирийците бяха повярвали на всяка дума от творението му. Главният писар би трябвало да е видял несъответствието.

Ко’сх — не можеше да гледа повече как работниците свалят следващия диамантен лист — падна на колене и разтърка слепоочията си. Главният писар бе по-млад от Вао’сх, очите му бяха присвити и сурови. Вдигна бавно глава, сякаш бе притиснат от огромна тежест, и обърна ядния си поглед към Антон.

— Сагата не е била докосвана хиляди години. Ние бяхме част от историята. Изживявахме я. Знаехме мястото си във великия разказ. Но откакто започнахме да се събираме с хората, откакто допуснахме те да се намесят в историята ни, нищо не е същото.

— Историята на вселената не принадлежи само на илдирийската раса. Принадлежи на всички раси — каза Вао’сх. — Дори на хората.

— А сега хората си мислят, че са част от тизма! — Ко’сх поклати скръбно глава. — Чухте ли оня зелен жрец?

Антон — разбираше притесненията им — каза кротко.

— И аз не го харесвам. Колкер предложи да отвори ума ми за своето „откровение“, но лично аз предпочитам да съм себе си. Така че не ме винете, аз не заплашвам вашия тизм.

Антон беше единак, предпочиташе самотата, за да може да прочете великите епоси. Не можеше да си представи какво ли ще е мислите му да са напълно отворени, умът му — свързан с други хора, както и с мрежата на илдирийския тизм. Това, което Колкер и другите описваха като чудодейно чувство на принадлежност, на него му приличаше на ужасно нахлуване в уединението. Някои илдирийци смятаха новопокръстените хора за натрапници, други дори гледаха на тях като на заплаха.

Ала сега възложената му работа заедно с Вао’сх по ревизирането на Сагата предизвикваше дори по-голямо разтърсване. Двамата щяха да раздрусат основите на историята. Макар да имаха благословията и подкрепата на мага-император, не бе за чудене, че някои илдирийци гледаха на Вао’сх, и най-вече на него самия, като на еретици, също както хората бяха гледали на изгаряните древни астрономи на кладите.

Старият паметител сложи ръка върху рамото на Ко’сх, жест, който илдирийците използваха рядко — той самият го бе възприел от Антон.

— Ще изучиш новата история, Ко’сх. Независимо колко точно ги запаметяваш и повтаряш, някои части от Сагата са погрешни. Дори историите за шана рей може да са били изфабрикувани.

Ко’сх поклати глава. Не се опитваше да отрече думите на другаря си, но му бе трудно да ги приеме.

— Ако истината може да се подмени веднъж, какво пречи да се подменя отново и отново? — попита той унило.