Кевин Андерсън
Метален рояк (38)

38.
Антон Коликос

Орди черни роботи проблясваха под косите лъчи на слънцето, въпреки че огънят и димът от бомбардировките на бойните лайнери затъмняваха небето. В битката на земята Антон тичаше през осеяния с новоизникнали кратери терен и се опитваше да не изостава от Язра’х — нали тя бе обещала, че ще го пази. Ако се съдеше по кръвожадния й израз обаче, тя смяташе да се хвърли в разгара на сражението и може би Антон щеше да постъпи по-мъдро, ако бягаше на другата страна.

Дори след въздушните атаки на адар Зан’нх черните роботи продължаваха да изпълзяват от подземните си убежища. Антон би предпочел въздушните удари на Слънчевия флот да продължат още няколко дни — а той да е на безопасно разстояние.

Хванала дълга тояга с експлозивна глава, Язра’х извика и се хвърли срещу една от извисяващите се машини. Удари робота и той се свлече, сякаш бе покосен от чука на Тор — електронните му вериги бяха смазани.

— Казах ти, че ще е величествено, паметителю Антон! — подвикна Язра’х през рамо, после затича по покритата с отломки улица. — Следвай ме и наблюдавай.

В знак на доверие Язра’х бе дала на Антон оръжие, което изстрелваше със свръхзвукова скорост метални шипове, дълги и дебели колкото показалец. Вао’сх пък носеше електронен заглушител, макар и да не знаеше как да го използва. Един робот прелетя над главите им, носеше ъгловат предмет — вероятно някакво оръжие — и Антон насочи дулото към него. Изстреля един от металните шипове и някак, може би случайно, свръхзвуковата игла удари робота и разби екзоскелета му като стъкло, блъснато от тежка скала.

— Отлично, паметителю Антон! — възкликна Вао’сх малко притеснено. — Ще включа това в разказа си.

— Благодаря, Вао’сх. Вземи обаче направи нещо, с което да можеш да се хвалиш и ти.

Обърна се, хвана ръцете на стария историк и заедно поразиха със заглушителя два робота, които връхлитаха срещу тях.

Сигнал за тревога прозвуча в слушалките им и чуха разтревожения глас на адар Зан’нх:

— Кликиският флот смята да нападне. Бъдете нащрек!

Язра’х повтори, за да е сигурна, че е чула правилно:

— Кликиският флот ли? Искаш да кажеш, че идват още роботи?

— Не… Дойдоха истинските кликиси. Стойте настрана от тях. Те също искат да унищожат роботите.

Антон погледна към небето.

— Мислех, че кликисите са изчезнали.

— Уви, отново се оказва, че една от истините, записана в Сагата за седемте слънца, е неточна.

Преди Антон да успее да проумее казаното от адара, се появиха стотици малки кораби. Приличаше на метеоритна буря. Капсулите кацаха, отваряха се и от тях изпълзяваха насекомоподобни същества. Напомняха на опит на скулптор параноик да изобрази кликиските роботи. Също както компитата бяха създадени от хората с познатите им телесни особености, така и кликисите бяха направили своите роботи подобни на себе си.

Като видяха завръщането на мъртвата раса, роботите полудяха. Кликисите се хвърляха върху черните машини и ги разкъсваха на парчета.

— На това му се вика истински гняв — отбеляза Антон.

Напълно забравили за илдирийците, роботите се отбраняваха отчаяно. Антон стреля още няколко пъти, унищожи още три робота и спаси живота на няколко кликиски бойци, но насекомовидните същества бяха насочили цялото си внимание към роботите и дори не забелязаха помощта му. Стотици кликиски воини загиваха в битката, но останалите продължаваха да се бият със свирепа решителност.

След час и последните черни роботи бяха унищожени.

Адарът повика отряда на Язра’х на бойните лайнери. Петдесет илдирийски воини бяха загинали при унищожението на почти десет пъти повече черни роботи. Преди да се качи на катера, Язра’х огледа димящите руини, смачканите и разпадащи се екзоскелети на кликисите, черните отломки от роботите.

— Запомни това, Антон Коликос. Запомни подробностите, за да можеш да разкажеш историята в цялото й величие.

После излетяха.

Още щом влезе в командното ядро, Антон усети напрежението, което тегнеше в кораба. Адар Зан’нх стоеше срещу екрана, на който огромен кликиски воин говореше през транслатора. Седемте илдирийски бойни лайнера бяха заобиколени от срастъци от свързващи се кликиски кораби, които напомняха на парчета мозайка, подредени в огромен безформен кораб-рояк.

— Възвръщаме световете си — заяви представителят на кликисите. — Идваме да унищожим нашите роботи. Минаваме през транспорталите, за да населим световете, изоставени при последното ни роене.

— Ние също се сражаваме с черните роботи. — Гласът на Зан’нх беше твърд и спокоен. — Уверихте се в това.

Кликисът не беше впечатлен.

— Това, че имаме общ враг, не значи, че имаме общи интереси. Трябва да си върнем световете. Всички.

— Марата никога не е била кликиска планета. Винаги е била част от Илдирийската империя. Помогнахме ви да унищожите роботите тук. Благодарим ви за помощта в битката, но тази планета не е ваша.

Кликисът не каза нищо. Зан’нх гледаше екрана, без да мига.

Антон се сети за нещо, което го накара да потръпне. Ако кликисите бяха все още живи и се връщаха на планетите си, то откъде идваха? Рейндик Ко беше изоставен кликиски свят. Баща му беше убит там, а майка му бе изчезнала, вероятно през транспортала. Дали тя не бе събудила кликиската раса? Какво все пак бе станало с нея?

Най-накрая кликисът на екрана проговори:

— Имаме други планети. Този свят не е кликиски свят.

И последните капсули се издигнаха от повърхността и се сляха с огромния кораб-рояк. Без никакви други съобщения чуждоземният кораб се оттегли.

Антон въздъхна с облекчение. Все още не можеше да разпознава добре емоциите на илдирийците, но май всички бяха объркани.

— Неочаквано развитие — отбеляза паметител Вао’сх.

Антон кимна и каза:

— Или, както казваме на Земята — сюжетът се заплита.