Кевин Андерсън
Метален рояк (66)

66.
Маргарет Коликос

Кликисите престанаха да отговарят, въпреки че Маргарет настояваше за отговор на странния тракащ език. Тя знаеше какво означава това и разбра, че не може да чака повече. Колонистите трябваше да се подготвят за последната си битка.

Много от членовете на кошера на Ларо бяха ранени или убити в боевете срещу черните роботи, а заради другите люпила, които се бяха настанили из древните светове и се подготвяха за нови войни, лишилото на Ларо трябваше да произведе повече кликиси. Повече воини. Много скоро кошерът щеше да премине към делене и разрастване. И за това щяха да платят човешките заселници зад оградата.

Маргарет харесваше тези хора. Дълго бе смятала, че ще е най-добре просто да скрие истината от тях и да ги остави да изживеят последните си дни на спокойствие. Но те заслужаваха да знаят, независимо дали можеха да направят нещо по въпроса. Дори да бе обречена кауза, не заслужаваха ли да изберат дали да се борят? Може би за краткото време, което им оставаше, още няколко души можеха да се измъкнат незабелязано. Маргарет трябваше да каже на някого.

Верният ДД дойде с нея до оградата. Интелигентното приятелско компи лесно се адаптираше към почти всяка ситуация. Много колонисти вече бяха избягали тайно и вероятно се укриваха в убежището, подготвено от Дейвлин Лотце. Но останалите…

Преди седмица по настояване на Маргарет кликисите бяха прекарали през стената тръба от напоителния кладенец. Това бе единственият източник на вода вътре и част се разля в локви кална каша, преди Крим Тайлар да приспособи корито и резервоар. Хората пълнеха бутилки и кофи и се вглеждаха тревожно в навъсената Маргарет. Тя отиде при Лупе Руис и Роберто Кларин, които също чакаха пред помпата, и каза:

— Имам новини, но ще е най-добре да говорим насаме.

— Ще се радвам да приготвя напитки — предложи ДД. — Имате ли лимонов концентрат? Знаете ли я оная поговорка: „Ако животът ти поднася лимони, направи си лимонада“?

— О, лимонада! — възкликна Кларин. — На Ураганово депо понякога получавахме истински лимони от оранжериите на Чан. — Въздъхна и се обърна към Маргарет. — Значи смяташ да ни пуснеш кисели вести?

Маргарет не се опита да скрие.

— За жалост да.

— Вече минахме през ада. Какво искат кликисите от нас?

— Какво сме им направили? — добави Руис. — Каза, че те преследват черните роботи. Какво общо имаме ние?

— Люпилото гледа на хората като на ресурс, с който да постигне целите си. Трябва да се възпроизвежда, да увеличава броя си, за да се бие с други кошери. Елате, ще ви кажа.

Влязоха в една от постройките, беше с раирана тента. Някога производствена работилница, след идването на кликисите тя бе престанала да работи. ДД застана на вратата под шарения плат. Маргарет си помисли, че е по-вероятно да си поговори с посетителите, отколкото да ги отпрати.

— Наблюдавах приготовленията в кошера на люпилото — почна тя. — Дарителите са зрели и готови да асимилират нов генетичен материал, за да подобрят възможностите на кошера. И ще извлекат каквото могат от човешката ДНК, като използват всички колонисти.

И обясни, че само малцина от интересните хибриди с гените на бедния Палаву са оцелели, но че са показали потенциала на човешките гени. И че новите кликиски хибриди ще са по-силни, по-умни, по-мощни. Че мислят да използват човешките способности, за да завладеят всичко. Че люпилото на Ларо смята да използва това срещу другите кликиси.

— Да ни използва? — Руис се огледа объркано. — Какво означава това?

— Ще ни изядат — простена Кларин. — Това ни казваш, нали?

— Да, точно това казвам.

Деленето опразваше люпилото, превръщаше кошерния ум в планина от тъпчещи се ларви, от които израстваха множество нови кликиси. Затова кликисите бяха пожънали всичко, което ставаше за ядене, затова ловяха риби и ловуваха — за да съберат колкото се може повече биомаса, която да струпат на огромен куп. В кошера на люпилото ларвите щяха да ядат, да пораснат и накрая да се излюпят.

Застаналият на вратата ДД махна приветливо на двама минувачи, но те не намериха за нужно да го поздравят.

Кларин се намръщи.

— Скитниците не се дават без бой. В името на Пътеводната звезда, ще намерим начин да им покажем, че не ставаме за ядене.