Кевин Андерсън
Метален рояк (79)

79.
Тасия Тамблин

Завършването и пускането на нови кораби на Оскивъл обикновено не привличаше особено внимание. Но този кораб бе особен.

Хората се събраха за изпращане, което беше едновременно церемониално кръщаване и повод за веселба. Тасия, Роб и Нико стояха в административната зала и се вглеждаха в новото произведение. Някои биха го нарекли луксозен лайнер, ако бе малко по-натруфен. Беше създаден, за да побира шестдесет души, два пъти повече, ако хората нямаха нищо против да се понатъпчат. Спасителен кораб.

— Хубаво ще е да спасим всички колонисти на Ларо. Шиз, от самото начало не ми хареса да ги оставяме там.

— Каза, че е хубава планета — възкликна Роб.

— Точно това имам предвид. Скитниците не са създадени за хубави места. Ще се измързеливят и ще затлъстеят!

— Може би не всички. Нали баща ми напусна небесното миньорство и се присъедини към майка ми на оранжерийните астероиди — каза Нико. — Просто искаше нещо по-удобно.

Работниците на корабостроителницата се събраха пред големите прозорци. Прожектори от пръстена на космическия док огряха изградения от различни метали корпус.

— Ето го и роботчето. Гледайте!

Ускоряващ се съд с големината на детско влакче се носеше към кораба. В мига на сблъсъка прикрепената отпред бутилка се счупи. Облак мигновено замръзваща пара облъхна новия кораб.

— Загуба на добро шампанско, ако питате мен — промърмори Кейлъб Тамблин. Чичото на Тасия бе дошъл да изтормози Ден Перони, за да получи оборудване и помощници за възстановителните работи на Плумас.

— Да, обаче не беше от най-доброто — каза Ден и намигна. — Кръщавам този кораб „Оскивъл“!

Всички се развикаха одобрително; нямаха търпение да се заемат с обещаното ядене и пиене.

— „Оскивъл“! — Роб поклати глава. — Тази планета пази доста спомени, повечето неприятни. Тук бяхме разбити.

— Не, Роб. Тук бяха разбити зевесетата. Скитниците се скриха като зайци на безопасни места. Името е символично, посветено е на възстановяването от съперничеството, както стори ти.

— Каквото и да казваш, не ми се нрави. — Роб плъзна ръка около кръста на Тасия — Не че съм суеверен или нещо такова.

Тасия игриво дръпна къдравата му коса.

— Бриндъл, празнуваме, недей да потъваш в мрачни настроения.

— Да тръгна с луксозен лайнер за свят като Ларо с моята любима сексапилна, но и обичаща да командва приятелка скитница. Какво може да е по-хубаво?

Ден бе раздал хранителни пакети с месо и зеленчуци, които бе купил от скитническите търговци, минаващи през Ирека. От мините на Голген Дел Келъм бе изпратил каса от частната си колекция ликьор. Кейлъб и Ден, с чаши в ръце, отпиваха и спореха.

— Винаги си навличам неприятности, когато пия с някой от братята Тамблин.

— Ще си докараш неприятности независимо дали пиеш, или не — отвърна му Кейлъб.

Тасия се приближи към тях.

— Чичо ми може да е много настоятелен, Ден, но ще го приема като лична услуга, ако му помогнеш на Плумас. Повярвай ми, там всичко е в развалини. С Роб смятахме да се заемем с разчистване, но сега имаме задължения пред Конфедерацията. Водните мини все още принадлежат на клана ми, та дори чичовците ми да не се грижат добре за тях.

— Не се грижим добре ли? — намеси се възмутено Кейлъб.

— Не мога да го направя лично. Утре отивам да се срещна с мага-император — заяви Ден. — Търговските преговори трябва да се завършат. С разрастването на Конфедерацията и откъсналите се колонии на Ханзата, които произвеждат най-различни стоки, Илдирийската империя ще е основен клиент. Рлинда Кет вече е там.

— А моите водни мини? — настоя Кейлъб.

— Нашите водни мини — поправи го Тасия.

— Мога да ви пратя няколко торби уплътнители, двама работници, може би и една лопата, но първо ще трябва да се уверя, че поне ей тоя ти чичо знае как да я ползва. — Кейлъб замърмори, но Тасия виждаше, че разговорът му допада. — Ще очаквам обаче преференциални цени за доставките на вода до Оскивъл.

— За пет години.

— За десет години.

Тасия ги остави да се уговарят. Празненството продължаваше. На „Оскивъл“ вече бяха качени провизии, дрехи и някои традиционни скитнически ястия. След като вестта за мисията се бе разпространила, се появиха десетки доброволци.

— Ако ви вземем всичките, няма да има достатъчно място, за да върнем семействата ви — каза тя. Двамата с Роб можеха да се справят и сами, а и Нико настоя да дойде с тях.

Роб обаче изглеждаше тъжен. Тасия се обърна към него:

— Хайде, изплюй камъчето. Нещо те яде и не е само името на кораба. Кошмари за дрогите ли?

— Приключих с дрогите. Това е по-лично. Аз… — Той сведе поглед, после се вгледа в нея. — Изпратих съобщение до вкъщи по търговците, но… нищо. Очаквах баща ми да се ядоса заради решението ми да остана с теб и Конфедерацията, но се надявах поне майка ми да се опита да го вразуми. Но не. Отказва да говори с мен. Чух, че татко бил с адмирал Уилис, когато е докарала мантите си, за да тероризира Терок.

Тасия изсумтя.

— И все още мислиш, че решението ти е било правилно?

— Разбира се. Нали съм с теб.

— Правилен отговор.

— Но това мълчание е толкова студено. Толкова излишно. Тревожи ме.

— И се чувстваш изоставен. — Тасия сложи ръка върху неговата.

Той кимна. След миг тя го бутна по рамото като пакостлива сестра. После го прегърна.

— Ела с мен да пропъдим грижите от ума ти. След като след няколко дни напуснем Ларо, ще направим нещо, с което да се гордеем, независимо какво мислят другите.