Кевин Андерсън
Метален рояк (33)

32.
Тасия Тамблин

След като получиха кралското разрешение и благословия, Тасия и Роб бяха закарани до корабостроителниците на Оскивъл лично от Ден Перони.

— Баща ми би трябвало да се гордее с мен, че съм получил такъв висок чин — каза Роб. — Стига да не беше в погрешната армия…

— Ще се върне, когато види какво става на Земята — отговори Тасия.

— Баща ми? Той е служил в ЗВС през целия си живот!

Появата на увитата в пръстени газова планета извика смущаващи спомени и у двамата. Роб беше пленен от хидрогите сред тези облаци. Тасия беше изпратила вярното си компи ЕА, за да предупреди корабостроителниците на Келъм за предстоящото идване на ЗВС. И бе участвала в ужасяваща битка тук. Сега обаче скитническите кланове вече излизаха от скривалищата си и пръстените бяха осеяни с докове и строителни площадки.

— Явно ще имаме доста работа тук, Бриндъл — каза тя. — Ще трябва да дисциплинираме тези хора, да въоръжим корабите и да основем милиция на Конфедерацията, преди Ханзата да нападне Терок.

Ден се усмихна и каза:

— Ще получите всичко, от което се нуждаете, от мен. Говорете с когото пожелаете, реквизирайте всички необходими материали. Можете дори да включите Кото Окая — той е тук и е готов да помогне.

Роб се вгледа в привидния хаос от индустриални постройки, плаващи сред пръстените, в металните рамки, сияещите топлинни преливници, искрите от комините.

— Как изобщо ще успеем да се справим?

— Е, това е лесно. Тук поне я няма бюрокрацията на зевесетата.

Дадоха им тясна обща квартира, издълбана в малък астероид.

Първата им задача бе да се справят с промените във връзката си. След бърз поглед през прозореца Тасия каза:

— Винаги си с мен, Бриндъл. Съжаляваш ли за това?

По време на затворничеството при дрогите двамата бяха загрижени за собственото си оцеляване. След спасяването си бяха узнали за драматичните политически промени, бяха се скарали с бащата на Роб, бяха сменили обекта на предаността си. Сега поне имаха време да си поемат дъх и да осъзнаят какво са направили. Колкото и да им се искаше обаче не можеха да подновят връзката си отпреди години просто ей така. Твърде много неща се бяха променили.

Той отговори честно:

— Да, съжалявам за някои неща. Не съм сигурен къде съм сега и къде ще съм утре.

— Значи се чувстваш като истински скитник. Искаш ли да се прибереш на Земята и да се сдобриш с родителите си?

— И да те оставя?

— Е, не очаквай да се върна при Ханзата.

— Тогава ще остана тук. Пътеводната звезда и така нататък.

Тя го целуна.

— Много си сладък, Бриндъл.

— Командващият ми офицер не спира да го казва.

Тя го бутна закачливо.

— Хайде да видим дали тези работници знаят какво правят.

Рано или късно някой щеше да измисли лого за милицията на Конфедерацията, а Тасия щеше да го избродира на джобовете си (и тези на Роб). Но засега авторитетът им беше скрит. На нея й харесваше отново да е сред скитниците. Макар да не познаваше лично хората от клановете — бяха минали доста години все пак, — лентите, циповете и избродираните джобове й напомняха за детството, когато се бе влачила с Рос или Джес до Рандеву. Сега трябваше да командва работниците и да превърне наличните съдове в защитни кораби.

Взеха малка транспортна капсула до централната станция, където се присъединиха към мръсните потни членове на влизащата в столовата смяна. Роб се огледа, вслуша се в силните гласове, опита се да запомни клановите обозначения. За него цялата култура на скитниците беше налудничава и шумна.

— Как успяват да свършат нещо в цялата тази лудница?

— С практика, предполагам. Всеки иска да печели, да оцелее и да благоденства, така че бунтарите бързо биват укротявани. Някак си дава резултат, също като при нас двамата.

В столовата откриха Кото Окая. Ексцентричният инженер седеше, без да обръща внимание на глъчката наоколо, гледаше екрана и разсеяно бъркаше в подноса с храна, посипваше трохи върху монитора и ги избърсваше с ръкав. Кото нямаше официален пост в корабостроителниците, но преструктурираше оборудването, когато видеше недостатък. Беше като дете, играещо си в магазин за играчки: хрумваха му диви идеи, променяше процесите, за да разбере кое как работи и как може да работи по-добре. Всички скитници му вярваха, независимо колко странни изглеждаха чертежите му.

Тасия се приближи към него и погледна над рамото му.

— Чували ли сте за новата работа, която имаме за вас, Кото?

Той не обичаше да го гледат как работи.

— Ден ми прати съобщение, но още не съм го прочел. — Той вдигна очи към Тасия и Роб. Не ги позна, но очевидно сметна това повече за свой проблем, отколкото за техен. Усмихна се. — Дали малкия хидрогски кораб е дошъл от Терок? Исках да поработя още върху…

— Трябва да ни помогнете да добавим оръжия и защитни съоръжения към скитническите кораби.

Кото се изуми.

— Никога не сме имали нужда от това. Дрогите са победени. — Огледа се объркано. — Нали?

— Не се тревожим за хидрогите — поясни Тасия. — Може да не сте прочели съобщението, Кото, но положението в Спиралния ръкав се промени. Налага се да се защитаваме.

— Разбрахме, че вие сте човекът, който може да ни помогне да сглобим здрав военен флот — добави Роб. — И то колкото се може по-скоро.

— Винаги е така. — Кото повика на екрана изображение на модифициран търговски кораб. Очите му се присвиха и той започуква определени места, за да ги освети. — Мога да добавя броня за корпуса тук. Можем да монтираме традиционни оръдия тук и тук. — Усмихна се. — Има доста възможности. Добре, почваме.