Кевин Андерсън
Метален рояк (108)

108.
Тасия Тамблин

Черната нощ бе изпълнена със загадъчни звуци. Може би те бяха напълно нормални за Ларо… или пък подсказваха за подготвяна от кликисите засада. Изглеждаше вероятно тримата да са единствените хора на Ларо, а никой от външния свят нямаше да дойде да ги потърси още дълго време.

Тасия смяташе, че най-добрият им шанс е да закърпят кораба и да се махнат оттук.

— Засега сме заседнали, но ако помислим малко, може и да ни хрумне нещо. Скитниците могат да правят чудеса с бързосъхнещи лепила и медицински лепенки.

Роб се вгледа в очукания корпус. Кликиските изстрели и ударите в скалите бяха нанесли сериозни поражения.

— Това май надминава способностите ми — призна си той.

Обучен по стандартните методи в ръководствата на ЗВС, Роб обикновено следваше одобрените процедури дословно. Беше се упражнявал върху ремори и по-големи кораби, наясно бе как работят двигателите и знаеше как да сглоби частите. Но това бе всичко.

Роб и Тасия се заеха с пострадалия корпус под бледите лъчи на изгряващото слънце, блъскаха, огъваха и наместваха металните плочи по местата им. Нико излезе от машинното отделение и изтри смазката от лицето си с опакото на ръката си.

— Е, какво искате да чуете? Добрите или лошите новини?

— Искаш да кажеш, че има и добри новини? — попита Тасия. — Радвам се да го чуя.

— Има доста добри новини, предвид обстоятелствата. Запасите екти са непокътнати, звездните двигатели работят — може би не сто процента, но с достатъчна мощ, за да ни изведат извън системата на Ларо.

Роб се усмихна.

— Тогава ще се махнем веднага щом поправим корпуса. — Той ритна металната обшивка. — Да го направим годен за летене в космоса няма да е лесно, но можем да се справим. Ще ни отнеме около четири часа.

Тасия се поколеба, после попита:

— А какви са лошите новини?

— Обикновените ни двигатели са повредени. Единият е напълно извън строя.

— Можем ли да го поправим? — попита Роб.

— Поправката не е проблем. Но резервоарът за гориво е пробит и празен. Празен. Забрави за ектито. Нямаме нормално гориво. Като излезем в космоса, бихме могли да запалим илдирийския звезден двигател, за да се махнем оттук. Но не можем да вдигнем този боклук от земята без нормално гориво.

— А кликисите едва ли ще ни продадат — изсумтя Тасия.

— Ще решаваме проблемите един по един — каза Роб. — Нека първо поправим двигателите и корпуса. После ще мислим за проблема с горивото. Ще ми се да знаех откъде да започна.

— Лично аз ще започна с включването на оръжейните системи — каза Тасия. — Това би трябвало да е лесно. Не се знае кога ще се наложи да избием малко буболечки.

Редуваха се да стоят на пост. Нико мълчеше, съкрушен от мисълта, че родителите му, както и останалите задържани скитници, са мъртви.

Отново се спусна нощ. Тасия седна на един объл камък и се огледа. Сенките в каньона бяха плътни, непрогледни. Наблизо се чуваше шумолене, като че ли нещо се промъкваше по скалите. Тъмнината стана по-плътна, сгъсти се около нея и я накара да потръпне. Тасия имаше сигнална ракета в едната ръка, зашеметител в другата и тежка пушка в скута си. Би предпочела да е в кораба, настанена удобно в койката си, още по-добре с Роб до нея…

Тя седеше на твърдия камък, нащрек за възможното приближаване на враговете. Дори с частично поправените оръжейни системи на кораба тримата никога не биха успели да удържат буболечките.

Долови нов шум, търкалящи се камъчета. Отдалече се чу странно писукане и тя погледна нагоре, после чу приближаването на нещо със сигурност по-голямо от гризач. По-голям камък се търколи, блъсна се в друг. Някъде над нея и встрани се посипа пръст.

Тя седеше неподвижно и чакаше. Ръката й се потеше върху зашеметителя. Ако кликисите идваха, малкото оръжие нямаше да й помогне особено, но тя щеше да стреля в мига, в който видеше цел.

Изпука съчка, много по-близо, отколкото очакваше. Тасия не чака повече — беше наясно, че тримата трябва да са страхотни късметлии, за да оцелеят. Прикри очи и активира ракетата, надяваше се да заслепи нападателите за достатъчно дълго, та да може да стреля.

— Роб! Нико!

Светлината на ракетата угасна. Макар Тасия да бе прикрила очите си, й беше трудно да различи силуетите; очакваше лавина ужасяващи същества да се изсипе върху нея. Виковете сякаш идваха от всички посоки. Твърде много викове, твърде много гласове.

Вместо чудовищни буболечки обаче видя тъмнокож мъж и някакъв старец, следвани от още двама души. Носеха стандартните за колониите комбинезони, малко поизносени. Тъмнокожият бе закрил очи с ръка.

— Не стреляйте!

— Ние сме приятели, по дяволите — изруга старецът. — Какви са тия идиотщини? Пфу! Ние сме бегълци от колонията.

Роб и Нико се спуснаха тичешком от кораба. Тъмнокожият пристъпи напред.

— Аз съм Дейвлин Лотце. Видяхме кораба ви да се разбива, уловихме аварийния ви сигнал и засякохме маяка ви.

Нико се вгледа в един от другите мъже.

— Татко? Татко! — И почти събори Крим Тайлар в порива да го прегърне.

— Нико! Какво правиш тук, по дяволите?

— Спасявам те. Дойдохме да спасим всички скитници на Ларо.

— Но не се получи, както го планирахме — добави Тасия.

— Със сигурност — сухо отбеляза Крим. Лицето му беше пребледняло.

Нико се поколеба, сякаш разбра, че не бива да задава повече въпроси.

Дейвлин заговори ясно и делово:

— Не мисля, че кликисите знаят къде сте, но ще е най-добре да се скрием, преди слънцето да изгрее.