Кевин Андерсън
Метален рояк (81)

81.
Джес Тамблин

След като Джес и Ческа напуснаха Терок, като първо посъветваха краля каква политики да води спрямо клановете, пред тях се разкри целият Спирален ръкав.

Джес се радваше да е само с Ческа, своята съпруга, която беше дала нова дефиниция на любовта им и на съществуването им. Летяха плавно през безбрежния космос, без да се нуждаят от храна или гориво, а само от енергията, която им даваха венталите.

— Вече не сме просто хора, Джес — каза тя. — Нашите действия могат да имат сериозни последствия. В името на Пътеводната звезда, какво ще правим със себе си?

— Преди да започнеш да мислиш за такива неща, нека ти покажа за какво точно говорим — усмихна се той. — Точно какво имаме в нас.

И закара кораба им до мрачен газов гигант, сред чиито облаци бушуваха страховити бури. Ръждивите нишки сякаш бяха вързани на възли. Ческа познаваше този свят — Хафайн, но той коренно се бе променил отпреди месец, когато за последно бе идвала тук.

— Защо сме тук? Мислех, че хидрогите са победени.

— Така е. Ти ги победи.

— Е, с малко помощ от венталите.

Корабът-мехур се спусна в дебелите мъгли и Джес усети ехото на водните същества да прониква през облаците. Знаеше, че Ческа също може да го долови. Венталите откликнаха и се свързаха с енергията в кораба и в клетките на телата им. Макар Хафайн някога да бе хидрогско поселище, в енергията тук не се усещаше зловещ гняв. Дълбокоземните обитатели бяха овладени.

Потъваха надолу и надолу и Джес усети студена тръпка. Обемът на атмосферата на Хафайн бе в пъти по-голям от всяка земна планета, невероятно по-мащабен от всяка област, където скитниците бяха стъпвали. Цялото това пространство навяваше и огромна самота. Никое човешко същество не живееше на тази планета, нямаше скитнически небесни мини, нито селища по разпръснатите луни.

Най-накрая стигнаха куполите и сегментираните сфери, странните срастъци и геометрични свръзки, които оформяха чуждоземния метрополис. Ярко оцветените преплетени форми бяха изработени от хидрогите при плътност, която би смачкала всяка органична материя.

— Всеки от газовите гиганти има множество от тези градове-сфери — каза Джес.

Но този хидрогски град беше празен и мъртъв, унищожен. Куполите се бяха срутили, кристалните стени бяха разядени от венталските корозивни вещества.

Ческа се изненада.

— Венталите ли са сторили това?

— Ние го направихме, като ги доведохме тук.

— Хидрогите ни нападнаха! Те започнаха войната!

— Но конфликтът не е нов и този път те загубиха. Хидрогите все още съществуват, също както венталите не са били напълно избити, когато са били победени предния път. Но балансът определено се е променил. — Корабът-мехур обиколи руините на града-сфера, Джес и Ческа гледаха надолу. — Силата на венталите е достатъчна, за да причини тази катастрофа, и все пак ние двамата имаме силата да правим и други неща. — Той я докосна, усети гъделичкането на кожата й. — Можем да строим, вместо да разбиваме, да създаваме, вместо да рушим.

В мига, в който го каза, бе сигурен, че Ческа усеща възможностите, които се разкриват пред нея.

— Така е, Джес. Откъде да започнем.

Венталският кораб обиколи за последен път града на хидрогите.

— От Плумас, разбира се.

Ледената луна блестеше под звездната светлина, по замръзналата й повърхност искряха светлините на станцията и площадките за кацане. Комуникационните линии на скитниците предаваха съобщения между танкерите, възстановителните екипи и наземните копачи. Джес забеляза, че помпените съоръжения вече са поправени; куполите, площадките и входните помещения бяха ярко осветени. Замръзналата кора показваше следи от усилен трафик. Но знаеше, че под земята водните мини ще изглеждат другояче. Неговата майка — не, поквареният вентал, който бе обладал майка му, — бе причинил големи щети.

Под дебелия километри таван откриха Кейлъб, Уин и Торин Тамблин: тримата надзираваха отрядите инженери, дошли от Оскивъл, които се бореха със строителното и земекопното оборудване. Чичовците на Джес се стреснаха, когато видяха двамата да излизат направо от мътната стена на леда.

— Дойде да огледаш още веднъж бъркотията ли, Джес? — попита Уин.

— Не, дойдох да направя нещо по въпроса.

— Винаги можем да използваме помощта ти. — Кейлъб скръсти ръце и се огледа така, сякаш командва всичко тук. — Трябваше да чуеш как Ден Перони се тюхкаше колко по-добри неща можели да свършат тези инженери, но аз настоях да ги докарам тук.

— Къде е баща ми? — попита Ческа.

— Отиде до Илдира за някакви търговски преговори. Не знам защо предпочете да отиде в Призматичния палат, за да ходи по угощения и празненства, вместо да дойде тук при нас.

Работниците от корабостроителниците поправяха напуканите стени и ги укрепваха с греди от различни сплави, които по принцип бяха предвидени за корабна рамка. Миризмата на изпаренията все още не се бе изчистила от подземния въздух. Част от обезцветените стени бяха изстъргани до огледален блясък.

Джес се вгледа в новите греди. И двамата с Ческа усещаха пукнатините като болка в костите си.

— Тези подпори няма да удържат огромния покрив.

— Само с това разполагаме.

— Можем да ви помогнем. — Джес хвана ръката на Ческа. Всеки път щом се докосваха, получаваше чувството за затворена електрическа верига.

Ческа се обърна към работниците на Плумас.

— Ще трябва да се оправите с оборудването и машините сами, но ние ще помогнем за водата и леда.

Джес вдигна ръце и от пръстите му изскочи енергийна искра.

— Венталите се съгласиха да изпълнят водните молекули, да населят леда и да ни оставят да направим това място такова, каквото трябва да е.

Братята Тамблин се спогледаха разколебани.

— Не каза ли, че венталите ще покварят това място? — попита Уин. — Нашата работа е изпомпването на вода. Не можем да си позволим да е… жива и пълна с енергия.

— Венталите ме увериха, че могат да контролират разпространението си и да се оттеглят, когато приключим. Няма да променят мината, поне по начина, по който промениха мен и Ческа.

— Добре. Ако си сигурен, действай — каза Кейлъб. — Щом ще ни спестиш месеци труд, защо да се оплакваме?

Джес усети как венталите в него събират енергията си. Двамата с Ческа разбраха какво трябва да направят — всеки имаше своя задача. Дори когато пусна ръката й, силата в него не намаля. Приближи до здравия лед на ръба на подземния океан, коленичи върху замръзналия бряг и протегна пръстите си към студеното море. Пипала от венталска енергия се проточиха от него и водата заприлича на картина на художник. Той нарисува завеси от вода, които засияха точно на мястото, където бе насочил енергията.

От дълбините долу, където изкуствените слънца не можеха да проникнат, Джес продължи да извлича нови течения и да размърдва онова, което не бе смущавано от дълго време. Усети пулсиращите живи нематоди, които Карла Тамблин бе контролирала, но примитивните мозъци на съществата не помнеха нищо от атаката. Използва венталските си сетива, но не поквари, нито нарани някое от съществата.

Ческа отиде до най-близката стена, пристисна длан в леда и освободи силата си в замръзналата структура. Ръката й потъна до рамото. Искряща светлина изскочи от дланта й и венталите проникнаха в пукнатините и затвориха дълбоките пролуки с хирургическа прецизност.

Джес привлече още вода от морето и оформи кръпки от нов, чист лед, използваше го като маджун, за да уплътни пробойните, останали от експлозиите на Карла, да подсили пропукания бряг, за да може помпените съоръжения да легнат върху стабилна основа.

Събори подпорните колони от сталактити и призова вода от океана, замрази я в огънати форми, които бяха не само красиви, но и ефективни. После с Ческа загладиха грубите стени и изправиха шахтите, които поддържаха индустриалните асансьори. Вкараха в леда нови накрайници за инсталиране на нови изкуствени слънца.

Братята Тамблин и строителите от Оскивъл трябваше да се дръпнат настрани, за да не бъдат отнесени от бързите промени. Това, което би отнело месеци и огромни човешки усилия, Джес и Ческа свършиха за по-малко от час.

Изпълнени с енергия, двамата се отдръпнаха, за да огледат резултатите. Стените и таванът пулсираха с остатъчна енергия. Уин и Торин стояха зяпнали от почуда и приличаха повече отвсякога на близнаци. Кейлъб гледаше скептично, сякаш очакваше всеки миг нещо да се обърка, независимо колко бляскаво и лъскаво изглежда всичко.

Венталите сякаш не желаеха да напуснат новото си местонахождение. Бяха събрали сила и дори извличаха удоволствие от изпълването на ледената луна.

— Време е да се оттеглите — каза Джес.

Знаем.

Внезапно той усети как енергията се завръща в него. Сиянието напусна стените й колоните, издигна се от дълбините на морето. Замръзналата луна се върна към нормалното си състояние.

Джес въздъхна. Ческа го прегърна и се усмихна.

— Свършихме добра работа днес.