Александър Мирер
Домът на скитащите (9)

Място за покой на мислещите

Плуваха във въздуха като във вода. Надолу с лицето. Или нагоре с лицето. Нямаха тегло. Все пак гледаха надолу, към блестяща кръгла стена — някаква шахта. Огромна дълбочина. Входът се вижда като оранжева точка. Това беше също тъй странно и познато като тукашната миризма. Като слабата светлина, която струеше от кръглата стена на шахтата. И самата стена, съставена от тънки шестоъгълни гнезда, определено беше позната. Тук винаги е било тихо и е миришело приятно, и по цялата височина на шахтата — всъщност това беше Кулата — висяха разноцветните фигурки на балозите. Те се държаха за стените. Само Сьовка и Машка плуваха по средата. Наоколо нямаше никого. Нагоре Кулата се сливаше в тъмна точка. Отгоре и отдолу имаше по петстотин метра. Значи, висяха някъде по средата, на обичайното си място…

„Значи не съм се събудил“ — помисли си Сьовка. Такива неща се случват на сън. Непознато място ти се присънва като познато. И летиш. В непознатото познато. „Трябва да се събудя, докато не е станало късно“ — разтревожено помисли Сьовка.

Погледна към балога, който висеше до него. В съня това същество трябваше да бъде Машка. Възрастна тукашна жена. Познаваше я много добре. Нещо повече, знаеше, че тя, според понятията на балозите, е красавица. Силна, широка, с весело и лукаво лице. И заедно с това Сьовка твърдо знаеше и друго. Ако срещнеше това чудовище наяве, щеше да хукне като че са го заляли с вряла вода.

И едновременно беше сигурен, че не спи. До него във въздуха висеше същество от друг свят. Съществото се наричаше „госпожа Ник“. В него имаше и нещо човешко. Двете ръце, двата крака. Облеклото. Но лицето… Не, по-добре засега да не я поглежда в лицето. Докато си го мислеше, срещна погледа й, но бързо извърна глава. Макар че погледът на черните очи също му беше познат. Очите бяха триъгълни, черни като козината на неск. Това е едно такова зверче. Черно, тромаво, с шест лапи. Лесно се опитомява, много е чистоплътно… Ама какво става?! — мислено изкрещя Сьовка.

Тук и там между гнездата-тухлички блестяха полирани пластини. Изпъкнали. Изви се, погледна към най-близката пластина и видя миниатюрното си отражение. Да… Същото. Сиво-синя фигура със страшна бяла муцуна и черни очи. Ужасяваща муцуна. Но според тукашните разбирания — красива. Както у дома, така и тук са си „красива двойка“. Ама че идиотщина! Господин Глор и госпожа Ник — така се казват. И са съвсем възрастни.

„Ох… Ами ако не сме Сьовка и Машка?“

— Ти… Ти Машка ли си?

Оказа се, че не може да говори на руски. А на тукашния си говореше свободно. И изщрака въпроса си на езика на балозите. Изхитри се някак да изобрази името. Не да го изговори — даже да си го спомни му беше трудно… В отговор съществото изщрака:

— Аз съм, кой друг може да бъде?! Да не би Ник? Ама че смехория!…

Значи все пак е Машка… Наложи си да я погледне в очите. И нищо. Оказа се, че не е толкова страшно. Черни триъгълни неща, без бяло наоколо. Съвсем черни, като китайски туш „перла“. Само че тук няма туш. Казва се: „Черен като неск.“ Забавно животинче е тоя неск. В диво състояние живее на стада в дупки — по шест, по осем екземпляра, лесно се опитомява…

„Стига за него, чуваш ли? Трябва нещо да правим.“

Висяха по средата на Кулата. Това беше опасно. Опасността ги обграждаше като кръглата стена на Кулата. Тук всеки го дебне опасност. Тук всеки е нащрек. Не може да се плува по средата на Мястото За Покой На Мислещите, трябва да се държиш за стената. А те вече отдавна висят. Погледна надолу, нагоре — никой не летеше към тях. Машка плачливо изщрака:

— Ще се побъркам… Хайде да отлетим до стената, докато не ни е хванала Стражата!

Отблъснаха се един от друг и плавно се плъзнаха на различни места по Кулата. Сьовка се хвана за гнездата, а Машка, без да се бави, се отблъсна от своята стена й се озова до него. И с отчаяно, съвсем нечовешко движение скри глава между гнездата и гърдите му.