Александър Мирер
Домът на скитащите (13)

Първата проверка

— Глор, време е… — прошепна Ник.

Време беше. Прекалено дългата беседа с Мислещите е подозрителна. Тук всичко може да бъде подозрително. Те се отблъснаха един от друг, после от стените — като билярдни топки — и се понесоха надолу. Монтажници от висш разряд, посетили своите Мислещи… При изхода висеше стражник с разпрашител, закачен с колан за перилото. Старшият офицер е облечен в сиво-синьо облекло, същото, като на всички персони от висш разряд. Закопчалките на комбинезона му бяха яркожълти — цветът на чиновете от Стражата. Зад гърба на офицера имаше голям сейф, на чиято вратичка светеше напомнящият надпис: „Оръжието и ръкавиците се предават!“.

— Вашите номера, господа монтажници!

Те вдигнаха левите си ръце, като показаха номерата върху пластинката на гривните си. Без да се обръща, стражникът набра номера на клавиатурата. Докато се вглеждаше в гривните, Глор и Ник бързо се спогледаха и с очи си напомниха: ръкавиците ще им станат. Няма да се спукат. Така им каза Учителя.

Ник първа получи ръкавиците си и нарочно бавно започна да ги развива. Ако това се случи, нека да се случи едновременно и на двамата. Безсмислено желание, но толкова разбираемо… Всеки път, когато им даваха ръкавиците, ги беше страх — винаги, още от детство. Даже когато знаеха, че няма от какво да се страхуват, пак се страхуваха. Ник стисна очи, напрегна лявата си ръка и вкара пръстите си в твърдата хладна ръкавица. В името на Пътя, размина се! С леко, характерно шумолене синята пластмаса се сви по ръката. Обгърна я като втора кожа. Този път им се размина…

Отвъд прага свършваше полето на нулевото притегляне. Първата крачка трябваше да се направи бавно, на цяло стъпало. Едно-две! Ставите изпукаха. Светлината на Голямото Слънце ги блъсна в лицата. Зажумяха и тръгнаха, като стъпваха тежко по синята трева.

Беше късен следобед. Голямото Слънце висеше на половината път от зенита до хоризонта, а Малкото вече се бе скрило зад дърветата. Балозите погледнаха към Кулата. Титановите й стени блестяха като полирани. Изкривен, чудовищно изтеглен отблясък от Голямото Слънце заслепи очите им. Кулата с цялата си височина отразяваше Слънцето като огромна, изправена нагоре река, святкаща с петна, люспи и пластинки светлина. От средата нагоре Кулата се осветяваше и от двете Слънца — върхът й блестеше като огнен меч.

Малкото Слънце беше красиво джудже, мъничка звезда с мътна кървава светлина…

— Колко е красиво… — тихичко рече Машка-Ник.

— М-м…

— И всичко е синьо. Смешно…

— Да — каза Глор. — Да вървим.

Тръгнаха по синята трева. Зад тях крачиха сини сенки: отдясно и отпред — малинови, от отразената светлина на Кулата. Ето го техният нов-стар свят. Сини дървета, двойно Слънце. Всичко, което бяха виждали хиляди пъти — и никога. Подметките им свистяха и шумоляха по твърдата трева. Многостеблени дървета с плоски корони окръжаваха Кулата. Белите въздушни корени се поклащаха — обръщаха короните към Слънцето. По високите клони се припичаха лаби-лаби — летящи платнища, много полезни същества. Безоките лаби-лаби, слепите ловци — емблемата на Десантниците. Те виждаха с цялото си тяло.

На клона на близкото дърво се размърда огромен лаби-лаби. Разгъна единия си ъгъл, насочи го към минаващите — провери какво е това движение. Разочаровано прибра ъгълчето си и внезапно се напрегна. Тялото му се огъна, прие формата на чаша — така лаби-лаби се вглеждат във всичко, което лети в небето. След миг, като блесна с бялата си долна част, излетя със свистене над дърветата и хвана някаква плячка. Сви се целият като сак и я улови. Веднага се разгъна и изпланира обратно към дървото.

— Тръгвай, че Стражата ни гледа — прошепна Ник. По бетонния фундамент на Кулата се разхождаше въоръжена охрана. Стражник от нисък разряд, редови — пренебрежително отбеляза Глор. Но разглеждаше господа монтажниците, без ни най-малко да се прикрива. Докато вървяха към колата си, ги изпращаше с подозрителен поглед. От къде на къде господа монтажниците от висш разряд разглеждат лаби-лаби?

Стражникът беше млад. Надяваше се на повишение.

— Тръгна към нас — меланхолично отбеляза Ник. Стражникът наистина скочи в тревата. Хилав, в розовия комбинезон на редовите, той се заклати към тях, като придържаше разпрашителя на гърдите си.

— Нека си върви! — рече Глор.

По края на транспортната площадка нагъсто бяха спрени коли. Проблясваха разноцветни каросерии. Миришеше на амортизационна течност и озон. Пътят се губеше между дърветата, срещу Слънцето. Над спирката бавно се спускаше обществен гравитолет. Господа монтажниците солидно и без да бързат се приближиха до своята новичка кола.