Александър Мирер
Домът на скитащите (49)

Командорите

В стъклената тръба на пристана гърмеше гласът на Сулверш. „Мир-р-рно!“ — захласваше се той като певец, който изпълнява на бис любимата си ария. Ето чия била двуместната ракета, кацнала до тях… Джал хвърли равнодушен поглед към офицера — изглежда, беше свикнал с тези номера. Той самият бе позволил да го изпреварят, докато си играеше с ръчното управление. Иззад гърба на Сулверш се показа началникът на Студения, представителен господин с ранг на Пълен командор. Останалите господа се бяха строили в редица на пристана. Монтажникът Глор никога през живота си не бе виждал толкова тревистосини комбинезони, блестящи закопчалки и двузарядни „посредници“. Спътникът Студен се обслужваше само от командори. Тук даже инженер-физиците носеха командорски шлемове.

Командорите — най-уважаваната каста след Десантниците. Те живеят в Близкия Космос. Нямат работа на твърда земя, защото се занимават с подготовката на експедициите. Другите касти строят кораби, кули и заводи, Диспечерите се разпореждат с всичко това, даже с Изчислителите, макар че мнозина се заблуждават, като мислят, че Изчислителите се разпореждат с Диспечерите. Но в Космоса командуват командорите. И всички си приличат. На Глор му се струваше, че край него има множество Джалове. Проницателни, подвижни очи. Петна от космически загар, от който не може да защити нито един шлем. Твърдо стиснати челюсти.

Стояха насред Космоса. Под краката им беше тесен титанов мостик, който висеше в тясна прозрачна тръба. През стъклото припичаха двете Слънца и в тръбата причудливо се смесваха двуцветните сенки и отблясъци. Но те не можеха да скрият чернотата на Космоса, не можеха да я смекчат или да я направят по-малко забележима. Нишка от стъкло и метал, опъната в черната пустош.

Церемонията по посрещането завърши. Чу се команда: „Господа, свободно!“ и накуп, безразборно трополейки с прилепалата — не биваше да се ходи в крак, — синята процесия се проточи по мостика. Глор включи охлаждането в скафандъра. Рошавото Слънце прежуряше през тръбата, гореше кожата. Командорите вървяха бавно — бяха свикнали. Отминаха отклонението, което водеше към малкото жилищно топче. Отблизо не изглеждаше малко — колкото шестетажна сграда — и за доста голяма част от пътя ги прикри от слънчевия огън. Затова пък отпред блеснаха третото и четвъртото Слънце — отражения в алуминиевото огледало на голямото кълбо. Старателно поддържаха този огледален блясък, за да не може Слънцето да нагрява скъпоценното съдържание на хранилището. И сега по огромния му хълбок, който поради големината си не изглеждаше кръгъл, пълзяха роботи-полировачи.

Пред входа на шлюзовата камера дежуреше механичен стражник. Лъчът или зарядът на разпрашителя биха могли да повредят стената на хранилището, а големият робот би могъл да се справи с кой да е балог дори и без Оръжие. Сулверш и Глор също оставиха лъчеметите си в шлюзовата камера.

В хранилището влязоха четиримата: Джал, главният физик, Сулверш и Глор. Останалите се забавиха да облекат скафандрите си. Беше ясно, че „неочакваната ревизия“ е също такава глупост като уставните разговори по време на полета. Номерът на ракетата на командора на Пътя е известен на всички. Радиосуматохата заради ръчното управление бе послужила като предупреждение — чакайте ме, летя към вас… Главният физик бе имал достатъчно време, за да си облече скафандъра, да огледа дали всичко блести в хранилището и с невинен вид да посрещне Джал пред ракетата…

Глор погледна главния физик. Той невъзмутимо попита дали господин монтажника не е забравил да включи отоплението на скафандъра.

Съветът дойде навреме. Лютият студ вече бе започнал да сковава господин монтажника. А беше студено колкото си иска. Зад тънкия алуминиев екран се намираше истинското хранилище, заварено от дебели сини титанови листове. Те глухо трещяха под обувките им. Под бронята имаше течен кислород. Между бронята и екрана имаше достатъчно място за скачане и полети, но бе забранено да се лети. Можеше да се катерят, придържайки се за мрежата от въжета. Освен това хранилището бе опасано на кръст от железни ленти за ходене с магнити. Командорът на Пътя важно закрачи по лентата. Нареди да загасят лампите и да не чакат закъснелите.

Вървяха при слабата светлина на скафандрите. Глор крачеше последен, като непрекъснато се натъкваше на могъщия гръб на Сулверш. Изведнъж командорът кресна:

— Аха-ха! Дупка!

— Къде?! Ваша предвидливост, къде? — изстена главният физик.

Нямаше защо да пита. Съвсем тъничък, като игла, лъч светлина бе пробил „тавана“ и се забождаше в „пода“. В титана светеха две кръгчета: небесносиньо — по-голямо, и розово — по-малко. Изображенията на Голямото и Малкото Слънце.

Командорът на Пътя ръмжеше:

— Ще ви разжалвам! Ще ви заточа в кург!

— Ама, ваша предвидливост! Аз…

— Какво ти?! Ти си дръвник!

— Днес огледах цялата сфера, лично, ваша предвидливост! Буквално преди да пристигнете се е пробило!

В наушниците се чуваше как Джал пухти под шлема.

— Оглеждал… Ти не си робот, а главен физик — уморено изпухтя той. — Къде ти е защитата, индикаторите? Къде са роботите? Те, какво, да не са хукнали за дъвка?

Глор завъртя лъча. Наистина роботи не се виждаха… Като че ли се сещаше каква е работата. Всички ремонтници спешно са били изпратени да полират екрана — по случай пристигането на командора на Пътя, — а през това време е станал пробивът.

Като потрепваше с крачета, по лентата се приближи робот-ремонтник. Пъхна пипалото си в отвора и щракна — извика външния ремонтник. Оня ще завари дупката, ще я полира и всичко ще бъде наред.

— Добре… Много е прашно при тебе. Лъчът се вижда — промърмори Джал.

— Съвсем не, в нормата е, вашпредвидливост! Ето индикатора, вашпредвидливост!…

— Аз си имам — Джал измъкна от джоба си индикатор и доволно изпръхтя: — Правилно, в нормата е… Е, как е, момченце, навлизаш ли в работата? — милостиво попита адютанта си.

— Нав-влизам, в-ваша п-предвидливост…

Глор бе започнал страшно да измръзва. Подплатата на скафандъра сигурно беше топла, но лошото беше, че тялото му не я усещаше. Замръзваше. Тук беше ужасяващ, мъртвешки студ, какъвто няма никъде около планетите. Вакуумът няма температура, защото вакуумът си е вакуум. Той няма тегло, плътност, цвят и температура също. Той е нищо, поглъщащо топлината. Вакуум-скафандрите бяха с нагреватели, но те се оказаха слаби… При обикновените работи в околопланетния космос едната ти страна винаги се грее от Слънцето, Корпусите на спътниците и ракетите, повърхността на планетата отделят топлина. А тук слънчевите лъчи се отразяваха в огледалния екран, а под краката им имаше цяло море от течен кислород с температура минус сто осемдесет и три градуса. И дори по-студен. Хранилището си имаше секрет. Състоеше се от четири сфери, сглобени като играчката „матрьошки“. Първата бе екранът, под него — вакуум, най-добрата топлинна изолация, като в термосите, а после второто кълбо, пълно с течен кислород. В кислорода плуваше третото кълбо, пълно с течен водород. И най-накрая в него се намираше четвъртото кълбо с главното съдържание на хранилището — течен хелий. Най-студеното вещество във Вселената с температура на кипене 271 градуса. Едната течност последователно охлаждаше другата. Кислородът сигурно бе преохладен до двеста градуса.

Глор завъртя докрай регулатора на отоплението. Мъкнеше се след Сулверш, препъвайки се със замръзналите си крака. А отпред бодро трополеше Джал. Останалите командори ги догониха някъде на върха на хранилището и сега вървяха в дълга редица. Ледената светлина заслепяваше очите. Командорът на Пътя крещеше нещо началствено. Най-сетне стигнаха до шлюзовата камера и затропаха с крака, за да се стоплят. Блаженство! Глор се грееше в скафандъра като в гореща вана и не изключи отоплението, докато не почувствува, че мозъкът му се топи. Ох, чудесно нещо е топлината! Почтително гледаше командорите, закалените космически вълци, които, изглежда, не бяха забелязали студа в хранилището, горещината в тунела, а и сега не забелязваха нищо освен показанията на приборите.

Цялата компания се бе събрала в командната кабина на Студения. Джал се заяждаше. Командорите почтително се защищаваха. „Кислородът да е прегрят? Съвсем не, ваша предвидливост, благоволете да погледнете на таблицата за поправките към термометрите… Прекалено много хелий има във водорода? Текат шевовете? Съвсем не, вашвидливост! Шевовете винаги текат, тъй като хелият е свръхлетлив, но сега съдържанието му във водорода е в нормата.“

Джал се заяде още и за метеоритната защита, за състоянието на орбиталните двигатели, за стражниците при разпрашителя — защо са си свалили каските… Глор слушаше и все по-ясно разбираше, че разговорът прилича на земната игра „госпожицата изпрати сто рубли“. Ролята на командора на Пътя се състоеше в заяждане — абсолютно безсмислено. Той „водеше“. А местните трябваше да намерят разумни доводи срещу заяждането. И на двете страни се забраняваше да „купуват черно и бяло“. Джал например не питаше за какъв дявол тук безделничат дузина командори, макар че всичко се върши от роботи, за чийто надзор е достатъчен и един инженер. Не може, „черно“… А командорите не попитаха Великия какво всъщност търси тук? Защо долетя, вдигна шумотевица, сякаш и без него не е ясно, че кислородът трябва да бъде студен, а метеоритната защита — изправна! Такъв въпрос вероятно се смяташе за „бял“.

Глор се увлече в тези мисли — съвсем нови за него самия, а още повече за Сьовка. Разбираше, че командорът на Пътя не случайно се бе понесъл насам… Нещо се готвеше. Най-вероятно пуск на кораба за ходови изпитания, преди които гравитаторите се зареждат с течни газове. Джал наистина се затвори в кабинета насаме с началника на Студения.

Той излезе, пъхна в ръцете на адютанта си диктофон и заповяда:

— Хайде в ракетата.

Отново по екраните се заредиха фермите на пристана. После Хранилището, толкова блестящо на фона на Космоса. „Ето го сърцето ви — мислеше си Сьовка. — Не можете да летите без антигравитация. Гравитаторите не работят без течен хелий. Е, пазете се…“ А командорът на Пътя с втренчен, „командорски“ поглед се загледа в левия екран. Там, редом със синята Гера — Вега, се жълтееше петънцето на звездата Чирагу. На Жълтото джудже, Слънцето.