Александър Мирер
Домът на скитащите (24)

Поканата

Кой друг, ако не чхагите, имат „посредници“? Самият Глор произнесе тези думи вчера вечерта. Но едва сега се замисли: защо чхагите всъщност крадат тела?

Преди изглеждаше недостойно да се мисли за това. Чхагите или трабирите се подвизаваха на всички планети на Пътя и като всички крадци похищаваха ценности. А ценност винаги е онова, което не достига. На планетите на Пътя не достигаха живи тела — те умираха, като оставяха Мислещи. Затова всяко тяло, годно за Мислещ, представляваше огромна ценност и цялата система на Пътя беше построена върху издирването на живи тела. Мислещите се записваха на опашки за товаренето им в корабите, а живите строяха корабите и ги изпращаха в Космоса на лов за тела. На планетите на Пътя редицата беше парична единица. Като спечелите сто редици, вие приближавате своя покоен роднина на сто места напред в опашката за товарене в кораба или за освободеното тяло на престъпник.

С други думи, тук всеки бе заинтересован корабите да излизат от елингите, а престъпниците да извършват злодеяния. Затова и най-дребните пропуски, дори нарушенията на правилата за уличното движение, се смятаха за престъпления. Глор и Ник бяха заплашени от тройно наказание. За „загуба на себе си“ — тъй като са позволили на Сьовка и Машка да завладеят телата и разумите им — им се полагаше „разпрашаване“. Висша мярка за наказание с унищожение на Мислещия. За това, че са помогнали на Нурра — каторга в тялото на кург или заточение като Мислещ в края на опашката. Е, и историята с изпитанията. Дреболия…

„Но защо чхагите крадат тела? Би било разбираемо, ако го правеха за своите Мислещи, за роднините си. Ама най-често те работят за пари — за редици. Тук е първата несъобразност — разсъждаваше Глор. — Кой ще плаща с редици, със законното право на тяло, пак за тяло, но получено по престъпен начин?“

Като си помисли, разбра. Ето те с госпожа Ник пестят редици за откупуването на своите майки. Спестили са около хиляда и петстотин. А са необходими девет пъти повече. Ако сега им предложат тяло за хиляда и петстотин, нима биха се отказали? Глор се усмихна, учудвайки се на собствената си наивност. Елитен инженер за пръв път в живота си се опитва да разбере чхагите. За един член от висшата каста е неприлично дори да си мисли за подобно нещо. Той и не мислеше… Сега вторият въпрос. За какво са им на чхагите редиците, които получават от клиентите си? Нима рискуват безсмъртието си заради шестокраки гравитолети, красиви дрехи и прочее предмети на разкоша? Или събират необходимите редици и по най-законен начин се сдобиват с тела за своите Мислещи?

Намръщено потракваше с пинсетата по роговия край на челюстта си и не забеляза, че Ник се надигна от пода и се приближи до него.

— Глор, мисля си за чхагите…

Той утвърдително изхъмка. Ник продължи шепнешком:

— Те имат не само „посредници“. Още и…

От гривната на Глор запищя сигналът за повикване.

— Глор слуша…

— Обажда се Тачч. В името на Пътя!

— В името на Пътя. Слушам те, госпожа Тачч.

Ник отстъпи, седна. По лицето й се четеше уплаха. Глор премести регулатора за силата на звука на гривната си и тънкият глас на монтажничката накара някакъв детайл от модела да затрепери.

— Глор, получих разрешение за лов на сумун. Ще ми направите ли компания?

Ник скочи и отиде в спалнята си. Нескът обидено измрънка.

— Много сме ти благодарни — унило отвърна Глор. — Скоро ли тръгваш?

— След половин час, ако нямате нищо против.

— Още веднъж ти благодарим. Наистина това е малко неочаквано… Може би следващия път?

— Разбирам — каза гривната. — Много добре разбирам. Начинанието е неочаквано и за мене…

„Я виж ти“ — помисли си Глор.

— Внезапен импулс — настойчиво звучеше гласът. — Прииска ми се да се поразмърдам… По-далеч от суетата… Разбира се, има известен риск! Но кой може да каже къде рискуваме повече? Неведоми са извивките на Пътя…

„Я виж ти“ — пак помисли Глор и твърдо рече:

— След половин час ще бъдем в гаража.

„Кой може да каже къде рискуваме повече!“ Тачч намекваше за работата с Изчислителя и унищожения пит. И резонно предлагаше да изчезнат до следващата смяна. Да, честичко се случваха и такива неща — своевременното отсъствие спасяваше от разправа. Днес са се сетили, а той не е под ръка и работата заглъхва, защото е дребна, съмнителна и се отказват като от гонитбата на някоя пъргава муха. Не са я улучили веднъж, втори път и я оставят на мира — лети си, докато ти дойде времето…

Госпожа Тачч пак беше права. Изглеждаше, че май наистина „извивките на Пътя“ са й ведоми…