Александър Мирер
Домът на скитащите (48)

Да си начешем крастата

Командорът на Пътя обожаваше да лети на ракети-дребосъчета. Вече осем поколения заемаше тази длъжност, тоест беше сменил седем тела и всяко ново беше на бивш пилот. В официалната му биография се съобщаваше, че първият Джал в династията е бил истински пилот, който благодарение на ума, енергията и необикновените си математически способности се издигнал до командор на Пътя. Може би. Във всеки случай Джал VIII използуваше всяка възможност, за да се измъкне в Космоса с двуместна ракета и сам я управляваше. Командорът нямаше личен пилот. Излизането до ракетата беше помпозно. Адютантът съобщи на Изчислителя крайния пункт и часа на излитане. След това се яви началникът на Стражата, застина във великолепна стойка — долните колене прави, горните свити — и получи заповед да го придружи до ракетата. Кой знае защо, за да получи заповеди, началникът на Стражата трябваше да се явява лично пред Джал — сякаш радиофонът още не беше измислен. Но Сулверш правеше това с удоволствие. Доверително рече: „Слушш!“, юнашки скочи в приемната и там се развихри: „Мир-р-рно! Негова предвидливост командорът на Пътя!“ И замря с невероятно опулени очи. Чуваше се как чиновниците-питове проскръцваха, изправяйки се зад масите. Командорът на Пътя благоволи да слезе по трапа в приемната — покрай двамата офицери на площадката. Едва прекрачи последното стъпало и Сулверш се втурна да разчиства пътя. Клагг в същия миг се приближи до Глор и тръгна до него, на две крачки зад гърба на командора на Пътя, а началникът на Стражата вече диво крещеше в коридора: „Мир-рно!“ Вопълът му бе чут и подхванат от офицерите, които бяха на пост по пътя към пристана, и няколко секунди коридорът гърмя: „Ир-р-ро!“ Разбира се, всичко това беше напълно излишно. Изчислителя вече беше светнал оранжевите панели по таваните. Всеки, който имаше очи, знаеше, че командорът на Пътя сега ще мине по тези и тези коридори. Но обичаят, установен в началото на Пътя, беше по-силен от разума. Обичаите се създават бързо, а се разрушават в продължение на хилядолетия. Ритуалът за появяването на Великия беше създаден на планетата Тойот, която се управляваше от трима вождове: Мъжа на Съвета, Мъжа на Войната и Сина на Бурята — главния адмирал. И ето че след петстотин години се възпроизвеждаше церемонията по появяването на Сина на Бурята. Сулверш ревеше като атакуващ сумун, Сина на Бурята — командорът — крачеше с небрежен и едновременно величествен вид. Клагг и Глор вървяха изопнати, сякаш бяха глътнали монтажна линия, а други двама офицери маршируваха отстрани на процесията с насочени лъчемети. Пълна нелепост! Постоянните участници в церемонията не се чувствуваха много удобно. Само адютантът се наслаждаваше и тайно беше смутен от това.

Парадите, развеждането на караулите и останалите военни обреди имаха много силно въздействие върху Сьовка.

Най-после Сулверш за последен път изкрещя: „Негова предвидливост!“, инженерите в шлюзовата камера изобразиха почтителна стойка и церемонията, без ни най-малко да загуби тържествеността си, прие делови характер.

Първо от товарния асансьор изскочиха контейнерите с вакуумскафандрите на Великия и неговия адютант. Сулверш пое одеждите на командора на Пътя. Взе ги, поднесе ги на Джал, той собственоръчно отвори контейнера и двама офицери вдянаха негова предвидливост в скафандъра. Глор бързешката се облече сам.

После Сулверш се гмурна в ракетата, за да я огледа отвътре. А Глор, трополейки, изтича към шлюза и излезе в открития Космос — да огледа ракетата отвън. Всичко това се правеше съвсем проформа. За две минути в такава сложна машина нищо не може да се забележи, ако ще да са заложени и сто бомби…

След това старшият инженер-ракетчик предаде ключа и сертификата на ракетата на началника на Стражата, а началникът на Стражата помоли старшия инженер да подготви ракетата за пуск. Последва серия команди, които започваха с думите: „Ракетата на негова предвидливост.“

„Ракетата на негова предвидливост за продухване!“ — Съскане на сгъстения въздух, тракане на клапаните. — „Ракетата на негова предвидливост… Продухвай!“ — Съскането става оглушително. — „Ракетата на негова предвидливост. За контрол!“ И така нататък.

Сулверш рапортува:

— Ваша предвидливост ще благоволи ли да заеме мястото си?

Командорът с облекчение се гмурна в люка. Глор се наведе и се промъкна след него — в креслото на втория пилот. И изведнъж Джал заговори с него като с равен:

— Да си начешем крастата, а? Отдавна ли не си летял? Е, моли се на Пътя… — И рязко вкара ключа в гнездото на опознавателя. — На пристана! Готов за старт!

Върху сигналния панел се построиха зелени правоъгълници — пълна готовност. Заподскачаха намаляващи цифри: 49, 48, 47. Командорът крадешком се озърна, хвана оранжевата аварийна ръчка, дръпна я и натисна с крак стартера.

Скафандърът жаловито писна, изпускайки въздуха. Креслото го притисна в гърба като крак на великан. Екраните се изпълниха с бели спирали. Спиралите се превърнаха в звезди. По средата на ходовия екран изплува розов ромб. Това означаваше, че кърмата на ракетата е насочена точно срещу Главния маяк. „Я го виж ти, командора на Пътя — помисли си Глор, — ама той управлява ръчно!“ Джал пилотираше, чевръсто движейки ръцете си като при играта „на пържоли“. Заквака говорителят: „«Мълния нула-едно», «Мълния нула-едно», тук Главния маяк, отговорете!“ Командорът хихикна и отговори: „«Мълния нула-едно» слуша“. Главния маяк помоли да съобщи защо „Мълния“ се движи на аварийно управление, необходима ли е спасителната. Командорът отговори на маяка също като бившия кург Нурра, после обърна сияещата си муцуна към адютанта си и му намигна. Очакваше прояви на възторг.

— Смело, смело, ваша предвидливост! — нерешително каза Глор.

В наушниците на втория пилот се предаваше обстановката и той чуваше как Главния маяк разгонва всички по трасето на „Мълния нула-едно“. Двуместната ракета на ръчно управление би могла да направи маса поразии… „Аварийна ракета на еди-кой си меридиан на Главния маяк — говореше припрян глас. — Скорост… Ускорение…“ Някой възмутено щракна и попита: „Защо не ляга на дрейф?“ Трети глас каза: „Млъкни, глупако! Това е самият!“.

Може би командорът разбра, че няма да може да направи завоя в тесния сектор между Титановия и трасетата на товарните ракети, или просто вече му бе омръзнало. Той вкара аварийната ръчка на мястото й, автоматът изключи двигателите и Главния маяк се залови за работа. Курсът беше коригиран, завоят бе изпълнен с точност до осемдесет и първата част от ъгловата секунда и под центъра на екрана изплува геврекът на Големия Блестящ. Командорът на Пътя седеше настръхнал. Лицето му пак бе станало отегчено. Очите бяха полузатворени. По пъстрия балон на хермошлема му пълзяха белите кръгчета на звездите — отражения от екраните. Ракетата се движеше по орбита на свободно падане. Глор опъна крака, протегна се в безтегловност. Внезапно командорът проговори: „Я виж какво ще ти покажа, момченце…“ На страничния екран светна червената точка на показалката, затича към десния долен сектор и спря.

— Гледай… Целта на Пътя днес. Звездната система Чирагу–3734, третата планета. Ти си мой адютант, трябва да знаеш.

Глор изтръпна. Третата планета от системата с паешкото име, — дали това не е Земята? Вероятно тялото му се бе устремило напред, защото фиксаторите стиснаха гърдите му. Чирагу–3734! Добре си спомняше, че на изпита по планетология говори за тази система. Отдели именно третата планета като обитаема и получи похвала. И той — самият той — преди три дни живееше на тази планета!

Стана му лошо, както през първите минути, тогава, в МПМ. Командорът на Пътя го хвана за шлема, разтърси го:

— Какво чу? Казвай!

— Ни… нищо, вашпредвидливост… Тайните на Пътя… Поласкан съм от доверието.

Командорът го пусна и изпръхтя:

— Свиквай. М-да. Там нещо не е наред… А сега поработи. Свържи се със Студения.

Глор послушно включи предавателя. Гласът му трепереше. Наложи се да сръбне от термоса. Гласът му пак трепереше и хриптеше. Не беше ясно от какво — от радост или от мъка. „А, не е ли наред? Чудесно… Какво още има да става…“

— „Мълния нула-едно“ вика пристана на Студения — захриптя Глор. — Пристан на Студения, отговорете на „Мълния нула-едно“!

„Охо, виж го ти накъде се е запътил!“ — отбеляза весел глас, онзи, който изруга възмутения. Още някой изпищя: „Нека върви, целият сектор отдавна е готов…“ Прекъсна ги официален глас:

— Спътник Студен слуша „Мълния нула-едно“.

Глор каза:

— „Мълния нула-едно“ иска кацане.

— Включваме полето в коридора Маяк Голям Блестящ — отговори Студения. Това бяха празни приказки. Подстъпите към Студения се контролираха от автомати.

Докато слушаше уставното мърморене, Глор поглеждаше към екрана. Показалката бе изгаснала, Земята отдавна бе отишла извън рамката. Започна разбегът преди преминаването на орбита за кацане и калъфът с „посредника“, скрит в джоба на вакуумскафандъра, притисна гърдите му. А командорът на Пътя седеше до него, рамо до рамо. „Прав беше Светлоокия — мислеше Глор. — Ей сега да взема негова предвидливост командора… Сега му е времето. Ракетния ключ в лявата ръка, дясната да пъхна в джоба, да натисна клавиша на «посредника», веднага да измъкна от гнездото ключа на командора и да сложа моя. Джал няма да успее даже да отпусне «педала на присъствие». Господин Светлоокия превъзходно е изчислил акцията. Браво! Хитрец е Светлоокия. Господин Джерф, вие сте истински хитрец. Обмислено до тънкости. Не мога да ви отнема Джал — ръкавиците са подготвени за вашия Железен Рог, а не за моя Нурра… Интересно, къде в кабината са скрити? Е, какво, хитрецо? Забравихте да предупредите къде са? О, не, вие нищо не забравяте. Предвидили сте всичко, даже скарването ни. Възможно е да сте успели да вземете ръкавиците. Излишна улика… А без тях командорът на Пътя не може да излезе от ракетата. Ще го пипнат за качулката, нищо, че е Велик. Така че ще хванем негова предвидливост на друго място и с друг «посредник». Ако успеем. Трябва да успеем. Трябва да получим схемата на ръкавиците и ще я получим.“

Трепна. Бе заговорил автоматът: „«Мълния нула-едно». Тук пристанът на Студения. Кацането разрешено.“ Спътникът заемаше половината от ходовия екран: отраженията на двете Слънца бясно се мятаха по полираното кълбо. През огненото зарево се стрелкаше огромната лента на пристана. Към средата на лентата се бе прилепило черно-бяло топче. Приличаше на клонче с една голяма и една мъничка ябълка. При това до голямата ябълка като листа висяха два танкера с течни газове и още едно мъниче, двуместно, в края на пристана.

„«Мълния нула-едно», хванати сте в полето.“ Разтвориха се сърповидните швартови захвати. Към ракетата се насочи излъчвателят на гравитатора. Тук фокусите бяха недопустими. Огромната мощ на спирачното поле се усещаше по бавното, много плавно разклащане на ракетата. Скоростта на „Мълния“ най-точно бе изравнена със скоростта на спътника още на доста голямо разстояние от Студения. Бавно-бавно, като от време на време спираха, те се приближиха до пристана, леко легнаха в захватите и автоматът съобщи: „Кацането е изпълнено. Продухвам шлюзовата.“

Ходовият екран изгасна. В последната секунда Глор успя да види в далечния край на пристана купичката с ръбатото, стърчащо далеч напред дуло на стационарния разпрашител. Люкът изхлипа и се отметна. Мъртвият глас на автомата доложи: „Излизането разрешено.“ Командорът на Пътя слезе на пристана, като гледаше право напред изпод забралото на шлема си. Глор вървеше на две крачки след него.